Нещата от живота

За този клуб се носят легенди. Чувала съм, че има подземие, в което всички посетители са голи и сексът с непознат или двама не е кой знае какво

Берлин е едно от най-горещите парти места в Европа. Всеки уикенд тук идват стотици туристи, за да се забавляват. Голяма част от тях са фенове на електронната музика и знаят, че не са сбъркали мястото.

Падането на Стената оставя в източната част на града да пустеят десетки стари фабрики и супермаркети. Постепенно те се превръщат в клубове, в които няма правила, полицейски акции и забрани.

В столицата на техното за всеки новодошъл се намира по нещо интересно и вълнуващо, но не всеки турист успява да влезе в емблематичния Berghain, място с десетгодишна история, чиито врати остават затворени за голяма част от желаещите да прекарат една безпаметна нощ вътре.

За този клуб се носят легенди. Чувала съм, че има подземие, в което всички посетители са голи и сексът с непознат или двама не е кой знае какво. Знам, че наркотиците не са табу и дори са препоръчителни, ако искаш да изкараш целия уикенд в Berghain. Клубът отваря в петък в полунощ и затваря чак по обед в понеделник.

Чела съм много инструкции за това, как да оцелееш вътре: някои предлагат да носиш багажа си в раница, други съветват да смениш високия ток с кубинки, трети препоръчват да си носиш чисти дрехи за преобличане, ако планираш да прекараш вътре двадесет и четири часа, четвърти са категорични, че не трябва да ходиш сам. Аз решавам да не се държа като отличничка, спирам да чета сухата теория за клуба и се отправям натам. Пък дано ме пуснат.

Заедно с две приятелки се озоваваме на опашката от чакащи милост около три и половина. Въпреки че пред нас има повече от петдесет души, успяваме да стигнем до входа на Berghain бързо.

Нетърпеливо заговарям околните, за да разбера мит ли е това, че пускат трудно, но се оказва, че не е.

Момчето зад мен разказва колко често негови приятели оставали зад чертата, а той самият сега за пръв път се престрашил да си пробва късмета. Момичетата пред мен пък бързо бяха отхвърлени без много обяснения защо. Идва нашият ред. Признавам, че с приятелките ми се вълнуваме като ученички в първия учебен ден. Дали изглеждаме правилно, личи ли ни колко сме пили, да му се усмихваме ли на тоя на вратата, или да го даваме тежко? Докато се чудим, мъжът с татуировка на лицето и множество пиърсинги, определящ съдбата на десетки посетители всеки петък и събота, ни прави знак да влизаме. Не мога да повярвам и гледам да съм бърза, минавайки покрай него, за да не си промени решението.

Вътре една жена, излязла от филм за рейв културата през 90-те пребърква чантите, поставя печат на ръката на всеки богоизбран да прекрачи прага, а след това нарежда да изключим мобилните си телефони – именно това е изобразено с мастило върху подпечатаните ни китки. Още на гардероба загубвам момичетата. Оказва се, че тук мога да купя сувенири за приятелите си – това място май наистина е забележителност.

Решавам, че няма да харча време и пари в избиране на ключодържатели и тениски, а ще се забавлявам до последната стотинка, после ще разказвам вместо подарък. Вътре е тъмно, задимено – стандартната атмосфера за техно клуб с тази разлика, че Berghain е огромен. Отвън изглежда все едно сградата има пет етажа. Веднъж попаднала вътре, губя всякаква представа за реалния й размер и ставам част от тълпата, като нищо има поне 10 000 души. На почти всеки ъгъл пише, че не се пуши, но това май никой не го спазва. Около мен има предимно мъже.

Един рус тип с къси кожени панталони и каубойска шапка ме дръпва и ми прави забележка, че съм много облечена.

Аз нося къса кожена рокля, но решавам да не следвам съветите му и да не се събличам толкова рано. Тук май всички са общителни, докато чакам на бара, още един тип ме заговаря. Казва, че е моден фотограф, иска да промени представите на света за това, как се снима – стандартна история за беден берлински артист, който ще покорява света и модните страници, която завършва с предложение за гола фотосесия, два шота и аз преминавам към следващия разговор.

На стълбите пред тоалетната ме спира симпатичен мулат, гол до кръста, но с тиранти.
– Искаш ли да ти покажа тайните на това място?
Не го чакам да довърши, дръпвам го за ръката и влизаме в тълпа танцуващи като за последно. Пуска Бен Клок. Предполагам, че моят нов спътник е доста надрусан, оказва се много бърз в стъпките, не му смогвам на темпото, затова го изоставям.
Връщам се отново на бара и чак сега забелязвам, че под дебелото стъкло са поставени силиконови фигури на мъже, участващи в оргия. Докато избирам какво да пия, до мен спира добре изглеждащият португалец, с когото се запознах по-рано през деня. Именно той ме запали да дойда, като ми разказа колко лудо е прекарал предната нощ тук. С изненада го питам защо е решил да бъде две нощи под ред на едно и също място, а той се смее, поръчва ми пиене и казва:
– Това е най-добрият клуб на света!
Вярвам му. Разказва, че често пътува от Португалия и причината винаги е Berghain. На партито по случай десетия рожден ден на клуба имало толкова желаещи да влязат вътре, че се наложило да пуснат противопожарната аларма, половината посетители да излязат и на тяхно място да пуснат нови хора.

След още много танци сядам на един изпокъсан диван, за да си почина. Вече е толкова пълно с хора, че не мога да се добера нито до бара, нито до дамската тоалетна, от която излизат всевъзможни комбинации от мъже и жени, винаги поне по трима.

Решавам, че е време да си ходя. На входа все още има опашка от чакащи да влязат. На дневна светлина забелязвам, че отхвърлените наистина са повече. Купувам си пържени картофи от най-близката закусвалня, а продавачът ме поглежда учуден и казва:
– Прекалено добре си облечена за това място. Как са те пуснали?
– Извадих късмет.