Нещата от живота

Източните покрайнини на София и спотаените съкровищата сред купищата боклуци

Да се прибереш в София е приятно. Градът ще намери начин да ти припомни защо го обичаш и защо си тежиш на мястото тук, в каретата около „Шишман“ и „Оборище“ или пък на онези потайни места, които, за да опознаеш, трябва да напуснеш мислените очертания на центъра. Hеineken ни предизвика да открием, опознаем, снимаме и споделим всички лица на нашия град, ей така, за да го оценим наистина и обикнем още повече. Качи твоята София във Facebook, Instagram и Twitter с хаштаг #opensofia. На адрес  www.opensofia.bg пък може да видиш града си през очите на другите. Там ще се събират всички видеа и снимки на неговите герои. А на 17-ти септември някой от вас може да спечели необичайно пътуване до Лондон.

Сега се разходи с нас до съкровищницата, притихнала в източните покрайнини – битака.

Какво е София без жълтите павета, паметника на Цар Освободител и ремонтираната Докторска градина? Забележителностите на нашата столицата не са много и не могат да конкурират Айфеловата кула в Париж или Колизеума в Рим, но са единствените, с които разполагаме, затова си ги обичаме.

София обаче има и друго лице, друг колорит, разположен в източните покрайнини. Зад гробищата в Малашевци е скрито съкровище. Там се намира битакът – мястото, където с много ровене и пазарлъци всеки може да си открие нещо ценно.

Като всяко съкровище и софийският битак се пази под ключ. Под катинар, за да сме честни, така всеки посетител е принуден да плати три лева за охраняем паркинг, преди пазаруването да започне. Още на входа на битака се усеща миризмата на кебапчета и се чува силна музика. Не си мислете, че от бира-скара ресторанта звучи чалга, нещата тук са малко по-изискани. Продавачите на тонколони предпочитат да пласират стоката си с помощта на стар диск на Андреа Бочели.

Тук сергиите си приличат. Напомнят на „смесен магазин“ от соца, в който можеш да откриеш всичко.

Върху огромна покривка или чаршаф търговците са изсипали цялото си имане и с викове, кой от кой по-силен, привличат ухото и окото на купувачите. Напечени от слънцето, по паважа лежат бушони, чаши, чинии, неработещи часовници, кукли с откъснати ръце и крака, дрехи с петна, войнишки каски, кирки, компютри отпреди ерата на „матрицата“, видях дори каска за къдрене като онези в ретро фризьорските салони. Повечето продавачи са голи до кръста, но скрити под плажен чадър заради жегата. Пушат нервно и подвикват:

– Всичко по петдесет стотинки, моля! – най-старият рекламен слоган в България.
– Това са семейни скъпоценности, госпожа. – един чичко със смешен мустак и карирана риза се опитва да ме убеди да купя плетена на една кука покривка с прогорена дупка от цигара. – Баба ми беше плетачка, дядо ми кожар. Тук няма нищо от боклука, няма крадена стока, всичко си е мое. Живея в голяма къща с гараж, където ги държа. Семейството ми работи търговия.

Гоблени, стари радиа, детско сметало, въдици, чайници, кабели, кантари, газови бутилки, всичко има тук. Дори Мона Лиза може да бъде забелязана на столичния битак, а клиентелата се втренчва в дамата със загадъчната усмивка и се чуди дали я е виждала преди. Аз оглеждам вехториите с ококорени очи и се чудя да купувам ли, или да си пазя джоба от любезните продавачи и още по-любезните им хлапета, когато една жена ме приближава, навежда се към мен и почти шепнешком казва:
– Цигари? – сигурна бях, че не всичко тук е толкова легално, колкото казват. На следващия щанд пък ми предлагат фотографски обективи за по 50–100 лева, но трябва да отидем до колата на търговеца:
– За тея индианци не ги вадя, но виждам, че ти разбираш от техника. – Защо ли си мисля, че тази стока е скрита, за да не я види истинският й собственик…

Все пак битакът има добри страни. Тук грамофонните плочи в добро състояние се харчат по левче. Не че това е стока от първа необходимост, но от тях става чудесен сувенир или подарък за рожден ден, на който не си бил канен, но решаваш да отидеш в последния момент.

Еклектиката на това място е придобила вселенски размери. Откъде другаде можеш да купиш народна носия и да получиш като подарък две пакетчета слънчогледови семки? Къде другаде можеш да видиш Васил Левски почти опрял глава в бюста на Памела Андерсън? Говоря за щанд с книги и списания, не мислете, че амбулантните търговци са измислили машина на времето и пространството, за да съберат на едно място Дякона и изкусителната спасителка. Тук има много книги, толкова много, че чак забравяш, че според статистиката българинът чете средно по половин книга на година.

До мен един мъж крещи:
– Снимай ме, ама по гащи! Снимай ме! – странно, досега всички искаха от петдесет стотинки до пет лева „за кадро“ или направо криеха лицата си с ръце, когато ги доближавах с фотоапарата, а този сам ме вика, че и иска да се съблича. Оказва се местният Мунчо, който не хвърля дрехи лесно, но често заплашва минувачите, че ще го направи.

След дълго гледане си купувам електрическа пишеща машина за скромната сума от десет лева и със свито сърце си тръгвам, дано да работи. На изхода забелязвам, че в далечината проблясват кубетата на „Александър Невски“ и Японския хотел. Онази, познатата София си е още там и нехае за битака и неговите търгуващи хора.