Нещата от живота

Срещаме те с Шон Пен и Санчо, двама клошари, които имат толкова да ти разкажат...

Константин Антонов

Не вярвам, че когато минаваш по “Раковски”, сядаш на “Кристал” или се разхождаш пред “Народния”, обръщаш кой знае какво внимание на архитектурните и исторически паметници. Те просто си стоят там, без да ти пречат. И без да те впечатляват, най-малкото защото отдавна знаеш историята на повечето. Има обаче едни други паметници, пред които винаги се спираш. Те контрастират на всичко и все пак се вписват идеално. Будят съжаление, смях, размисъл или всичко наведнъж. Будят и страх, но нали Юго е написал, че неблагонадеждният вид се състои в нещо, което всеки разбира, но никой не може да определи. И тях никой не може да определи. Затова  не можеш да ги игнорираш или да си безразличен.

Не всеки от тях, разбира се.

Но има десетина легенди, които винаги са там и против всички закони на природата все още са живи. Не са точно клошари, не са и просто пияници, скитници или луди.

Не събират бутилки и кашони, не просят, не са на работа. Всъщност никой не знае какви са, дори самите те. Затова не е готино да се държиш с тях, все едно вече знаеш историята им. Не я знаеш. Защото освен всичко или по-скоро преди всичко клошарството е избор. А и често те имат да  разкажат повече от теб.

ШОН ПЕН

Има няколко “киноклошари”. Но Шон Пен е над всички тях. Дори самият Шон Пен не прилича толкова на себе си. Митко обаче не се главозамайва от външния си вид. Говорът му е леко налудничав и лесно можеш да решиш, че не знае за какво става въпрос. Например попитай го дали мисли, че прилича на холивудски актьор. Той скромно ще отрече. Казваш му за Шон Пен с ясното съзнание, че няма как да го е чувал. Митко обаче няма да се съгласи – Шон Пен е 60-и набор, а той е 74-и – няма как да си приличат. А на тебе ти става тъпо, че той знае кога е роден Шон Пен, а ти не. Но той може да ти даде още доста поводи да ти стане мъчно за теб.

Шон Пен не е скитник. Прекарва времето си пред Народния театър, там му е любимо. Не харесва другите градинки, бездомниците и клошарите.

Познава Санчо, Джако, Пешо и останалите, но не обича да контактува с тях – нямало какво да си кажат. Може би и затова живее сам, в изоставена къща на “Гургулят”.

Шон Пен не пие каква да е бира. Предпочита две определени марки. Е, харесва и червено вино, но не се напива. Просто не обича да е пиян. Признава, че пие, но по малко. Когато усети, че  алкохолът започва да го хваща – спира. Ставало му лошо, а кой иска да му е лошо? Цигари пуши също само удоволствие – не се определя като пушач.

Няма нищо против да го снимаш и никога няма да ти поиска цигара, стотинки или бира в замяна. Усещаш, че е под достойнството му. Позира професионално, макар и леко напрегнат, и чака напътствия за сесията. И не спира да излъчва онова тихо благородство, което те кара да се чувстваш нескопосан. И нямаш куража да го попиташ защо живее този живот. И се питаш дали пък вече Шон Пен не ти прилича на Митко. И си сигурен само в едно – че при него всичко е въпрос на избор.

САНЧО

Санчес, Александър, Сашо… понякога дори твърди, че всъщност е “Самчо”, защото винаги е сам. Освен това винаги е пред НАТФИЗ, а образът му е доста по-разпознаваем от този на Кръстьо Сарафов.

Нарича всички, включително себе си, “Санчо”. Пие наливна ракия за 4 лв./литър и крещи “Аре ма!”.

Крещи го без цел, без лудост, по-скоро за да види как ще реагираш, а след това те поглежда лукаво, все едно вече си му ясен. А и най-вероятно си. Ако се заговориш с него, ще те попита “Санчо, гладен ли си, жаден ли?” и ще ти предложи храна, пари или от ракията.

Мечтата му е да нареди една дълга маса по “Стефан Караджа” и да покани на нея “всички”.

Понякога е пиян, залита, едва говори и ако извадиш телефон, предлага да му снимаш… Но друг път стои на слънце с големите си слушалки, гледа към небето и плаче. Самчо. Плаче “заради музиката, Санчо, заради музиката”. Ти кога за последно плака заради музиката?

Санчес има и семейство. Или поне е имал. Трима братя и една сестра. Единият брат е починал от цироза, другият има семейство и работа. Третият брат е Джако, за когото също има какво да се разкаже. За него Санчо казва, че е като Левски – днес го има, утре го няма. Сестра им е убита от скинари. А, веднъж Санчо я е хванал да прави любов с брат им. Но това си е към историята на Джако…

Санчо е имал и зет, но се скарали и зетят счупил бутилка гроздова право в лицето му. Санчо го проклел. След няколко месеца,  докато карал колело, зет му заспал и през него минал влак. Как, къде, как? Подобни въпроси само развалят историята…

А ако искаш да чуеш историята на самия Санчо, попитай го, той ще ти я разкаже. Ще започне с “имало едно време през 1994 г.” и ще продължи, ако не го прекъснеш –  мрази да го прекъсват. Ще ти разкаже как живеел на “Дондуков”, в наследствения апартамент. Работел  като просяк . “Ти знаеш ли, Санчо, какво е просяк? Обличаш се всеки ден със скъсани дрехи, защото иначе не ти дават нищо, и сядаш някъде. Правиш се на луд, дишаш лепило и просиш.” Печелел добре. Хората му давали пари, заговаряли го.

Веднъж дори едно момиче го доближило с книга в ръка и го попитало дали вярва в Бог. След това му дала книгата. Вътре Александър намерил 100 лв. (от тогавашните) и телефонния й номер. Влюбили се.

Момичето са казвало Мария, било девствено и… сектантка. След време той се отдръпнал от нея, след това се върнал, тя се отдръпнала. Случили се още куп други неща, а Александър започнал да става Санчес. До последния ден от живота на Александър, през 1997 г., когато я срещнал на “Ст. Караджа” и “Раковски”. Тя била с новия си мъж. А Санчо просто си останал там. За цял живот. Или поне до днес.

Такива са историите на Санчо – брутални. Обръщат всичко в теб, става ти жал – за теб, не за него. Можеш да се успокоиш само като си кажеш, че са пиянски измислици. Но ще трябва да поспориш с  белега от бутилката гроздова ракия на бузата му. Или с татуировката на ръката.

Виж и едно видео, което показва колко зависи човешката солидарност от "чистите дрехи".