Нещата от живота

Приказка за Мозъка, или защо авторът не иска да каже нищо

Когато за първи път видях какво прави Калоян Тошев, седях пред компютъра, без да помръдвам, и зяпах. Така се зяпа само когато видиш нещо наистина красиво, което самият ти никога не би могъл да сътвориш. От монитора ме гледаше къдрокоса жена, толкова съвършено разлята в цветове и форми, че сякаш само едно докосване с показалец, и тя мигновено ще оживее.

Калоян е графичен дизайнер, илюстратор, художник, но не смята, че това, което прави, е нещо кой-знае-колко-нестандартно и различно. Може би е защото има онова глобално мислене, което трудно се побира в локални граници. Лятото се случи Desire, първата му самостоятелна изложба, участва в Sofia Design Week и Sofia Architecture Week. Понеже е само на 27, съм сигурна, че му предстоят още много и все по-цветни лудости, след които много жени ще искат да бъдат нарисувани от ръката на Мозъка. Това е творческият псевдоним на Калоян, който е уж случаен, но ако го срещнете, ще разберете, че не е.

Артистите рядко правят планове и все пак 2014 трябва да дойде с чисто нов уебсайт, един онлайн магазин и купуването на двупосочен билет. За далечна и неслучайна дестинация. Съвсем без повод и супер непретенциозно използвам момента да поговоря с Калоян като с един от нас, докато все още не е осъзнал колко е добър…

Подочух, че си на път да сбъднеш мечтата на много от хората, които сега ще прочетат това интервю…
Ще видим, всъщност. Но – да. Напускам работа, ставам безработен и отивам да карам сноуборд два месеца, после ще се занимавам със сериозните неща. Почивка, един вид. Надявам се след това да мога да обърна внимание повече на илюстрациите. И си правя сайта в момента, който все не мога да завърша…

Как взе това решение да зарежеш офиса и да си живееш живота?
Ами не съм го мислил твърде дълго. В един момент започваш да усещаш, че имаш нужда от нещо друго. И покрай Коледа нали се случват вълшебства… равносметки. Ха-ха. Другото е, че преди изложбата, която направих лятото, това ми беше повече като хоби. Имам предвид илюстрациите.

Сериозно ли ми говориш?! А какво си учил?
Да, съвсем сериозно. Една година учих в Художествената академия, но веднага разбрах, че няма смисъл, защото и вкъщи можеш да си рисуваш. Иначе много е яко в Академията, но аз открих архитектурата. Хванах се да я уча и след една година трябва да завърша. В България тя е най-лошото нещо, което може да се случи на един човек, който иска да е архитект. За всички креативни професии е така май. Във ВИАС много потъпкват желанието ти за работа. Не всички архитекти са добри художници обаче. И обратното. За да си добър архитект, трябва да си добър конструктор, да познаваш материалите и други неща… Аз в началото бях много надъхан, исках да бъда paper архитект, които правят толкова откачени проекти, че винаги си остават на хартия. Има такива хора, да. Но не съм сигурен какво им плащат… ха-ха.

Последно кое те кефи повече? Как твориш?
Да рисувам. Зависи, всеки път работя различно. На таблет, на хартия, някой път сядам и директно започвам да драскам. Понякога имам скица, сканирам и продължавам. В крайна сметка е както тръгне…  реално трябва всичко да прерисуваш. При мен винаги остава само дигиталното, няма нищо от скицата. И това не се учи никъде, тук специално няма къде да учиш „дигитален дизайн” или нещо такова. Тук те учат как да отваряш Photoshop. И в архитектурата те учат да изследваш, стъпка по стъпка, има много математика. В тоя ред на мисли дипломата не значи нищо.
 
Майка ти какво казва по тоя въпрос?
Тя много иска да завърша. Това е останало малко от комунизма – ако нямаш диплома, не ставаш за нищо. А ние всъщност сме първото поколение, което се свързва с целия свят – чрез интернет. Всеки е навсякъде и осъзнава, че какъвто и да е  – архитект, художник, илюстратор, няма никакво значение, стига да знае какво и как да го прави.

 
Ако беше обикновен човек, но със скрити творчески заложби, как би се презентирал на интервю за работа?
Никога не бих отишъл с костюм. От първото ми реално интервю за работа помня само, че шефът ми ме попита дали превъртам Photoshop-a. Като някоя игра. Ха-ха. Иначе още в  началото на такива взаимоотношения аз мисля, че трябва да наложиш какво искаш – например няма да стоя до 6, ще си тръгвам в 5; не ходиш в петък, когато няма работа. Но когато има, и събота, и неделя си на линия. Ако не те приемат, значи не са твоите хора.  
 
Кое е най-якото, което си правил в работата си?
Клиентите тук са много странни, обикновено идват и казват – „искам нещо различно”. Което означава, че той не знае какво иска, но иска най-стандартното. Хем му се иска да е някак различно, хем си има ниша… и не му се рискува. Но това е, защото живеем в България. Иначе най-якото може би е, когато пакетирах цяла една сграда, една от най-новите и идейни сгради в София – с принт. Никога дотогава не бях правил нещо толкова огромно. Но беше готин клиент, клиент мечта, който казва какво иска и те оставя да надградиш отгоре. Оставя те да си свършиш работата.

Какво друго правиш добре, освен че развиваш добри идеи и договаряш специално работно време, и то без костюм?
Карам сноуборд. Сега, като има сняг, петък, събота и неделя само това правя. Отделно, разбира се, имам и проекти, които си въртя сам. Това е нормално. Работата никога не свършва, един вид… Дизайн, рисуване, архитектура. Кръгът се върти.

 
Накъде ще продължи въртенето? Много е актуално да се питаме дали ни се остава в България…
Бих отишъл някъде с удоволствие, но не съм планирал нищо конкретно. Защото, за да учиш, е хубаво да отидеш там на 20, аз го пропуснах тоя момент, блеейки… Сега не знам какво ще се случва, но бих заминал някъде, защо не.

Какво ти е важно да се случва на това място, което си/не си представяш?
Да има сцена – Берлин, Сан Франциско, Ню Йорк. Не знам как би ми понесъл Ню Йорк например като толкова голям град. Лондон изобщо не ми хареса, пълно мазало. Сан Франциско ми е много на сърце, Силиконовата долина е там, отделно има много силна арт сцена. Има и едно друго място – Токио. Там е малко страшно, но е толкова различно, че по-скоро би ми било интересно. Дори графичният им дизайн е супер извратен и странен.
 
Какво мислиш за твърдението, че на Земята живеят два вида човеци – артисти и обикновени хора?
Това читатели ще го четат ли? Ха-ха. Съгласен съм. Артист го е казал, но… всеки, който създава арт, си има приказка с други артисти, с останалите е малко по-различно. Това е желанието да направиш нещо, без реално да имаш цел да изкараш пари от него. Просто да твориш. Човек, който не се занимава с изкуство, е трудно да го разбере. Така например мисля, че когато си творец, не трябва да слушаш критиките на приятелите си, които не се занимават с това. Защото те често са крайни, а пък изобщо не могат да си представят твоите причини да създаваш.

 
Добре, а защо създаваш? Например – защо жени?
По-хубаво на тоя свят… няма. Още от дете рисувам жени, без да съм имал никакви сексуални послания или каквото и да е подобно. Просто това ме влече. Жената е събирателният образ на цветовете и формите. Ама знаеш ли какво, аз много не съм мислил за тия работи…
 
Извинявай, но така сме ние, журналистите, ровим и търсим отговора на вечния въпрос: „Какво е искал да каже авторът?”
Аз на изложбата разбрах, че хората си мислят за моите неща нещо… което аз изобщо и никога не съм си мислил. Ха-ха. Много често си задават въпроса, какво е искал да каже артистът. Ами аз искам да кажа, че артистът нищо не е искал да каже. Просто си е седнал и си е рисувал! Зависи, разбира се, има и друг вид артисти, които искат да пресъздадат много сериозни неща. Но аз го правя просто заради самото рисуване, защото ми е кеф. Обикновено си пускам музика, един тип, някакъв определен албум… и каквото стане. Отпускам се и рисувам. Изключвам.

А какъв е твоят тип жена извън арта и когато си включен? 
Някоя, която се забавлява и е по-луда от мен. Някоя, от която да мога да черпя енергия, иначе не се получава. Баланс.

 
Като заговорихме за баланса – кое е най-екстремното ти преживяване?
Аз съм екстремист по душа, мисля, че до края на живота ми трябва да съм опитал всички възможни екстремни изживявания. И това и правя. Сноуборд, мотори, АТВ-та, колела, скачал съм с парашут, бънджи, карам кайт… Общо взето, всичко, от което можеш лесно да умреш, е моето. Не мисля, че артистът не е екстремист, напротив, то е подобно на рисуването – когато караш, скачаш, летиш… се отпускаш и си сам със себе си.

Къде искаш да бъдеш?
Лятото. Токио. Това е най-актуалното. А, и че напускам работа. Ха-ха. И каквото се случи, това е. Не планирам. Имам идея да направя онлайн магазин, където да се продават мои неща – принтове и всякакви други.
 
Това ли искаш да правиш с живота си?
Да. Ако може да рисувам и да продавам, да изкарвам пари – би било чудесно. Ако не продавам, пак бих правил това. Ако седнеш и направиш нещо хубаво, би следвало да можеш да се изхранваш от него. Ако не, това не би ме отказало.
 
Защо „Мозък”, Калояне?
Беше ми много стар ник, регистрирах се с него в сайтове за филми и музика. Не знам дали бих го използвал занапред, постепенно трябва да изчезне, защото според мен в един момент би трябвало името да е достатъчно. Сърцето е определящо обаче. Мозъкът е важен, но той само помага.

Виж и артистът, който се шегува с Обама и Кралицата.