Нещата от живота

или теория и практика на нищоправенето

ДА ЗАПОЧНЕМ С ПРАКТИКАТА

Fractura Metatarsi V или нещо подобно – да ме извинят лекарите, чийто шрифт не мога да разчета – пише на жълтата бележка под името и ЕГН-то ми. „Счупих крак“ е всенародното и разбираемо за приятелите ми описание, което качвам под снимката на гипса във фейсбук. Да, неприятно и болезнено, но всъщност нищо особено – много хора са чупили крак или ръка, случва се. Сега трябва да свикна с патериците, гипса и с наличието на безкрайно много свободно време. Това е и една от първите ми мисли, докато гипса още съхне – всички тези неща, които ще направя в свободните дни на дивана. В главата ми се оформя самодоволно светкащ списък с прекрасни дейности.

Аз, която съм мечтала за три свободни седмици накуп така както други жени мечтаят за чанта от Диор, си получавам коледния подарък през юни. Юху!

СЕДМИЦА ПЪРВА:

Окопавам се уютно на дивана, заобиколена от възглавници и кабелите на телефона и компютъра. Първо трябва да информирам най-близките си приятели преди да постна снимка на пораженията във Фейсбук. Само с едно изречение разбира се не минава, заваляват въпроси, обаждания, пожелания за бързо оздравяване, които ме трогват и радват. Следва информационен ъпдейт в мрежата, за който сега имам доста повече време. И въпреки това имам чувството, че не научавам повече отколкото при всекидневната проверка в метрото на път за работа. А метрото е бързо. Или поне не ми отнема 3 часа… Ау, работата. Информирам и тях и понеже имам достъп до личната си поща от дома, обещавам да си проверявам редовно мейлите и да правя от Home office каквото мога. Хм, всъщност не е малко, защото основната ми дейност се състои в получаване и изпращане на мейли, отвреме на време и говорене по телефона плюс поддръжка на фирмените фейсбук-страници, което оказва се мога да правя и у дома. Но диванът е значително по-удобен от стола в офиса, бил той и ергономичен. Доста съм ефективна и свивам осемте часа на един работен ден в 2. Какво исках да правя още? Има време за всичко, седмицата е тоолкова дълга, а след нея следва още поне една. Време за мен! В личния ми списък със задачи някои точки започват застрашително да избледняват за сметка на други. Да се обърнем към четенето. Спомняте ли си сцената от „Прекрасен ум“, в която героят на Ръсел Кроу обхожда с поглед изрезките от вестници, налепени по стената, и внезапно някои думи и числа се оцветяват в червено и изпъкват на преден план? С подобен поглед обхождам библиотеката в хола и заглавията на непрочетените книги започват да изскачат от рафтовете… А имам и електронен четец, и безкрайното разнообразие на мрежата… Спирам се на Толстой. Никога не съм имала времето да го чета, защо не сега, казвам си и подписвам смъртната присъда на няколко статии, които исках да напиша през това време. Но и за тях ще се намерят свободни дни, седмиците са пред мен! След като досега съм успявала да работя, пиша, чета и да съм всекидневно активна в социалните мрежи, сега разбира се ще съм още по-продуктивна!

СЕДМИЦА ВТОРА:

Оказва се, че Толстой не може да опише руската душа в по-малко от 1000 страници, а аз не обичам да прекъсвам нещо по средата. Така че дочитам започнатото. Следват и първи неколкочасови посещения от приятели до болничното легло, което е всъщност диван, чиято мека възглавница в единия край застрашително приема ябълковиден отпечатък, много подобен на дупето ми. И тъкмо когато смятам, че след три дни трябва да се върна на работа и се опитвам да се сбогувам по най-приятелски начин с плановете си, рентгеновата снимка на контролния преглед ме праща за още две седмици в болнични.

СЕДМИЦА ТРЕТА:

Сега обаче стига толкова почивка! Почвай да действаш, повече отстъпки няма да има. И за да се настроя „творчески“ се захващам с Фицджералд, който все пак е и разнообразие от руската класика. Така се оправдавам пред себе си, докато пред погледа ми не попадат неразпечатани модни списания, за които съм абонирана, но никога не съм имала време даже да освободя от найлоновата им опаковка. Е, ако не сега – кога? Потъвам с такова удовоствие в пъстрите неприлично скъпи дрехи и аксесораи, които никога няма да си купя (чантите са с четирицифрена цена, но се намират и поли и обувки само за трицифрени суми в евро), че изчитам дори съдържанието, едиториала и текста на рекламите. Усещам приятна празнина в главата си и съм напълно подготвена за дълъг видео-разговор в скайп с приятелка, която си е търсила тоалет за сватба и покрай това си е сменила и половината гардероб. След това не ми остава нищо друго освен да гледам телевизия и да си казвам, че утре почвам с действителното оползотворяване на подареното ми време – скъп подарък, заплатен със счупена кост…

Утре-то започва обаче в единайсет и половина (все пак съм чела Фицджералд до три) и преминава под знака на фейсбук и онлайн-вестници. Трябва да съм информирана, което за мен включва изчитането на всички статии плюс коментарите във форума. Които рядко падат под 90 на брой. Вече познавам никовете, аватарите и политическите пристрастия на най-активните форумци, както и личните им вражди и правописните грешки. Странно как за това досега винаги съм намирала време наред с работата и другите ми занимания. И не съм била по-малко информирана… Понеже съм постоянно във Фейсбук водя паралелно няколко чата и започвам да си мисля тези хора кога ли работят? Започва да ми става скучно (днес вече нищо няма да свърша, а с кой акъл си мислех, че ще ми остане време и да се науча да готвя???) и съвсем нищо не ми се прави. Не съм излизала от къщи вече три седмици като не се брои балкона, но сега и там е неуютно, защото от няколко дни вали и е студено. Лягам да спя в шест и се събуждам след новините в осем. Ясно е, че сега не мога и да си легна преди два, така че на следващият ден закусвам на обяд… Но плановете си седят и не ми излизат от главата, още повече, че някои текстове са вече обещани. Предполагам, че ако ходех на работа вече щях да съм ги написала. Изкушенията на свободното време ме давят в нищоправене, а волята ми изглежда е гипсирана с крака ми.

При това нещата, които исках да правя, ми носят удоволствие, затова и винаги съм мечтала да имам свободно време за тях. Но явно постигането им е толкова по-сладко и успешно, колкото времето за тях е по-ограничено. Т.е. стресът е правопропорционален на успеваемостта (или обратното) и е фактор за развитието и креативността. No deadline, no work. Дали ще се разработя ден преди да ми свалят окончателно гипса? Не искам и да си представям обаче съжаленията, които после ще имам и тъжния поглед, който ще хвърлям с копнеж по изминалите 4 свободни седмици… И мислите, които ще се въртят в главата ми, когато някоя нощ към три, след и преди работен ден, мигаща със зачервени очи и пиеща втора доза ред бул, ще довършвам нещо, което съм можела да направя и на дневна светлина, отспала, необезпокоявана и небързаща за никъде. „Почивката е най-доброто вдъхновение“, ми каза преди два месеца един редактор. Може би забрави да добави да не го приемам толкова буквално и да не вярвам на всеки. А а аз исках само да напиша няколко статии…   

А СЕГА И ТЕОРИЯ ПО ТЕМАТА

И тъй като сама не мога да изляза от този затворен кръг, се обръщам към науката като последна инстанция, с надеждата да ми даде индулгенция за моето бездействие. Като добър практик решавам да потърся гледната точка на теорията. Явно съм се обърнала към правилния адресат и никак не съм далеч от необходимата за всеки информационно натоварен градски жител утеха. Нищоправенето е научно изследвано, като интересът към него се заражда случайно през 1998 г. Неврологът Маркус Райхле забелязва, че когато изследвани от него студенти концентрирано мислят върху даден проблем, определени мозъчни региони са по-активни от други, в което няма нищо странно. „Заспалите“ региони се събудили обаче когато пробантите престанали да мислят по поставения въпрос. Райхле нарекъл това „default mode network“, а последвали изследвания доказали, че тази мрежа е активна не само при разсейване и нищомислене, а и при сън. Ето какво прави значи мозъкът ми последните три седмици: занимава се със себе си, прераборва вече наученото (да се чувствам ли виновна, че вместо да го оставя на мира, му натресох и Толстой за „преработване“?) и сортира спомените си в голям албум, изтъкан от неврони (някъде там е и пребледнялото ми лице, когато ортопедката безстрастно обяви „Счупено е. 30 дена гипс.“) Оказва се, че тази мрежа не ми е дадена като обикновен аксесоар. Активирането й си има съвсем конкретни функции (спомага за усещането на собствената ми идентичност) и евентуални последствия като желана креативност (на чието пристигане се надявам през четвъртата седмица, защото засега единствено ролята на идентичността е изпълнена блестящо – знам коя съм и какво искам, но не ми хрумва как да го направя).

Ето и какво още се случва докато се чудя защо ми е скучно: когато не го разсейвам с постоянни дразнители отвън, мозъкът ми се отправя на разходка, посещавайки различни нервни клетки, на които разказва една за друга („Клетка А, сещаш ли се, че ти бях разказвал за Клетка Б…“) и създава връзки помежду им, които иначе не биха съществували.

Резултатът? Асоциации между различни запаметени факти и случайни впечатления, водещи до съвършено (макар и в моя случай не съвършени) нови мисли. Един от легендарните световни примери за това какво може да ти хрумне във ваната е Архимед, но не е необходимо да целиш Еврика-открития, за да си креативен при спорт, слушане на музика или разходки. За момента това със спорта и разходките съм го отписала, но безцелното гледане на модни списания свърши своето. За креативността е подготвена благодатна почва.

Теоретичните занимания с темата ме обнадеждават и на ниво „изолация“ – не че съм в карантина, но дългите разходки между хола и спалнята последните седмици не могат да се нарекат социален живот. Немският психолог и професор по медицинска психология Ернст Пьопел провежда през 60-те години изследване, в което подлага седмици наред доброволци на пълна изолация, за да изследва биологичния им часовник и ритъма им на сън – нещо, чиято промяна при мен настъпи още втората седмица. Интересно за него е и как реагира психиката и дали липсата на социален контакт е наистина толкова ужасна колкото изглежда. Оказва се, че не – психологът влиза сам в бункера, за да се убеди в това. След излизането си споделя, че е можел да работи много по-концентрирано, с много по-малко разсейване и си е бил напълно самодостатъчен. Той сравнява преживяването си с вътрешно пречистване, по време на което е успял да влезе в контакт със себе си. „Тишината е като ваканция за мозъка“, казва той в интервю за „Ди Цайт“. И добавя, че ако цяла Германия всеки ден не общува по един час, това би довело до най-голямото генериране на креативност и иновации, които може да си представи.

Пълната ваканция за мозъка е лукс, който малцина могат да си позволят днес. Само че наред с мечтата за повече време и спокойствие се стремим към по-бързи смартфони, повече информация и перманентно онлайн присъствие. Екшън всъщност идва от акция, действие, и много добре описва с филмов привкус нашето ежедневие. Паралелно с това се страхуваме от бездействие и скука. Само на мен ли ми прави впечатление противоречието? Може би психологията и науката трябва да успокоят гузната ни съвест, подчертавайки здравословното значение на нищоправенето като подпомагащо регенерацията, почивката, засилването на паметта и психическия баланс. Да не говорим за вече поканената креативност.

Лично аз бях забравила какво е да бъдеш офлайн и пренасям навиците си абсолютно ненужно и по време на болничните ми.

Смартфонът е до леглото ми и е първият предмет, който ползвам сутрин – преди четката за зъби. Дисплеят му е последното, което виждам вечер преди десена на възглавницата. А ако се случи да стана да пия вода нощем го проверяма ей така, по навик.

Оказва се, че менталната хигиена е необходима като здравословното хранене, а тъпченето с информация и стрес, гарнирани с начин на мислене от типа „винаги готов“  може да доведе до заболявания като бърн аут, зависимости и депресии – от които както гледам скоро не съм застрашена. Наложената ми диета се оказва вторичен ефект на счупения крак. И както времето помага за заздравяването на костта ми, така явно и лекува стресирания ми, бомбардиран всекидневно с твърде много информация и задължения мозък. Оказва се, че той си знае по-добре, а това, което смятах за липса на воля, е всъщност хитър трик. Отпускам се на дивана и не съжалявам за това, което смятах, че е пропуснато време. Всъщност то е добре инвестирано.