Нещата от живота

За Рим, спагетите, сладоледа и Фелини

Нямам никаква претенция да разкрия един неразгадан Рим. Знам, че някои от тези, които четат сега, вечерят в Рим понякога, между другото. Ей така, защото са се сетили за онзи прекрасен ресторант на покрива и защото агенцията винаги може да им намери билети в последния момент.

Ще разкажа за любовта си от пръв поглед. В това всички сме начинаещи. Няма никакво значение колко пъти ни се е случвало.

Има различни начини да откриеш Рим. Рим е един, когато си сам. Различен е, когато си с приятел. Друг – със съпруг и деца. С любовник е съвсем различен Рим. За мен беше различен.

Мислено, тръгнах за там през февруари. Реално, стигнах в една гореща юлска утрин.

За нея, спътницата: 

Тя е една от любимите ми. В нея душата ми се разтваря като захар във вода. Това е от песен. И тя е от песен. Дори е пяла „Something stupid”, но не е Никол Кидман.
Когато пиша на Боги в електронната си поща, отгоре ми се появява „Писмо до Бог…“ Реших да отида с Бог в Рим. Къде по-подходящо място да пътуваш с Бог!? Тя беше ходила в Рим. Разказа ми :„Обичах да гледам как Папата си ляга“.
–       Ти си виждала Папата да си ляга…?!
–       Да, – каза – сядах на пейка, ядях сладолед и гледах кога ще загаси лампата.

И така, един ден през юни, написах писмо до Бог „Искаш ли с мен в Рим?“ и Бог отговори „ Кога тръгваме“? Безотговорни като момичета, които от време на време се държат като разумни жени, ние отлетяхме. Нейният куфар беше по-голям от моя. Нейната шапка беше по-голяма от моята. Но ентусиазмът ни беше равен.

След два малки кръгли сандвича, три кафета и бърборене без край, ние кацнахме. Часът е 8.30 сутринта. Температурата в Рим е 28 градуса. Благодаря ви, че пътувахте с… Излязох от самолета и настръхнах. И при 38 градуса в Рим настръхвам цялата.

Изобщо не знаех какво първо да направя в Рим. Известно време не направих нищо, накрая си поръчах сладолед Pistachio (с шам-фъстък).
–       А втората топка? – попита чаровен раздавач на сладолед.
–       По Ваш избор, – казах – изненадайте ме.
Тъмен шоколад. Но беше все едно, защото сладоледът изчезна за минута – разтече се от жегата.

Второто, което направих в Рим, беше да видя Св. Петър. Мисля, че дори ако бях срещнала светията, без кавичките, нямаше да се впечатля толкова.
Говорите ли английски? Ако чакате на тази опашка, вие ще загубите час или два. Предлагаме Ви… Нищо не чувам. Нищо не разбирам. Мисля, че нищо не говоря. Това чудо го е проектирал Микеланджело. Обожавам да гледам как някой прекалява с гениалността си. Моето лично приближаване до Бог е било в моментите, когато наблюдавам или слушам гений. Обожавам разхищението на таланта, нахалството му да съществува. Трогателно е. Възмутително е. Разтърсващо е. Осмислящо и обезсмислящо едновременно.

Не мога да снимам Свети Петър. Фигурите отказват да влязат през обектива ми. Въртя се, избирам гледни точки, отварям максимално обектива, затварям, късам действителността на парченца, не се получава същото. Предавам се. Разглезен град, искан от Спартак и Ханибал, разкрасен от Микеланджело и Бернини, озвучен от стъпките на Моника Белучи, сниман от Фелини.

Докато се опитвам да натъпча Рим в апарата си, Боги се придвижва на опашката. Всеки път, когато се обърна, е неочаквано другаде. Познавам я по панделката на шапката. С тази панделка имаме особени отношения. Всеки път, когато я видя, тя ми казва:

Има толкова неща, които няма да видиш в Рим, побързай, побързай, снимай само в душата си…

Струва ми се, че съветът е добър. От друга страна, струва ми се, че ми се подиграва. И друг път е била в Рим тази шапка. И тогава разбирам, че слънчасвам и започвам да мисля като Джани Родари. Ей сега ще започна да си говоря с шапката. Или ще срещна Продавача на надежда и ще съм тотално загубена.

Мъж от охраната ме поглежда строго и прави жест да дръпна по-надолу ръкавите на дрехата си. Хващам косата си и я подреждам върху раменете си. Поглеждам невинно. Добивам ренесансово излъчване и се чудя дали ще мога да се правя известно време на статуя в някой фонтан наблизо.

Най-сетне влизаме в Св.Петър. Усещам хлад и ангели. Светци и оживели камъни. Доброволно се предавам пред усещането от Светлината през прозорците. Позволявам на Пиета да ме стисне за гушата и да появи сълзи в очите ми… Лицата на светците не са страшни, назидателни, укоряващи. Но ми изглеждат загрижени за мен. Обикалям, понякога снимам, после трия снимките и само гледам. Накрая спирам по средата и се опитвам да си представя, че съм уредник, преди да заключа. Сам, с шедьовъра на Микеланджело. С тленните останки на папи. С духа на Св. Петър. С тъмнината през прозорците. Без ехо от въздишките на туристите. Сам, в непоносимата тишина.

Видя ли как се мъчат ангелите? Всички те крепят по нещо,– каза Боги. После се усмихна: И аз не го забелязах първия път.

Имало е стара църква Св. Петър. Папа Юлий IIе наредил да я изкоренят из основи и да направят нова. Тя била една от най-древните църкви на Западния свят, несъмнено най-почитаната, защото се е вярвало, че това е мястото, на което Св. Петър е изтърпял мъченичеството си. Невероятно е, че Папата е махнал с ръка и е наредил да я съборят и да построят нещо ново и разкошно. Църквата е завършена близо век след смъртта му. По-невероятна от всичко, създадено дотогава. След нея не бива да се тича да се види Сикстинската капела. След нея е време за една обикновена, великолепна, италианска пица. И  за много вода с буца лед.

Аз: (разтворила карта на масата) Бихте ли ми казали къде сме?
Сервитьорът, разтваряйки ръцете си, сякаш да го прегърне : В Рим!

Започвам да опитомявам малките улички в Рим и те леко, една по една, влизат в обектива ми. Колело. Прозорче. Монахиня. Всъщност, монахините попадат случайно. Не успявам да опитомя монахиня. Подозрителни са към туристи. Към обективи. И най-вече към панделки върху шапките.

Дълги, прави улици. Сгушени масички. Пълзящи по сградите растения. Има толкова туристи, а не е претъпкано. Има Въздух. Никой не нахлува в пространството ти, въпреки че е юли.

Не мога да повярвам, че през Средновековието Рим е бил град на овчари и заблудени кози. Сградите, останали от Античността, изглеждали огромни и страшни. Хората смятали, че са дело на демони или природни явления, каквито са планините, и строели вътре в тях колибите си…

Пред Пантеона сме. Най-древната запазена сграда в Рим. Пак е затворен. Мисля, че под работно време пише: Затворено: когато Ирен е наоколо. (Боги успя да го види.) 

 Отляво един пудел лае по облаците. Отдясно профучава жена в бяло на велосипед – с дълга коса и дълга пола, която не се заплита във веригата. Звънецът леко подрънква. Отстрани дочувам напевния италиански на келнер, който весели клиентите по масите. Ухае на току-що извадена от пещта пица. На терасата на втория етаж жена вдига скандал на мъжа си. Държи чаша, за да я счупи. Парче от филм. Сега ще мине Фелини. За да реши дали сцената влиза във филма, или я изхвърляме. 

Когато филмът Сладък живот (Dolche vita) тръгнал по кината, от Ватикана заявили, че заглавието му трябва да бъде променено на Възмутителен живот. Гневна възрастна дама срещнала Федерико Фелини в Рим, сграбчила го и му казала, че трябва да завърже камък на врата си и да се удави в най-дълбокото море.

И гневна възрастна дама не можах да си опитомя. Опитах се снимам една, която пушеше, по малките улички на стария квартал Трастевере. Но тя заръкомаха гневно и се обърна, отказа ми. Цял следобяд я срещахме и виждахме как пуши и отказва. Ходеше безцелно нанякъде. Сега се сещам, че може да е търсила Фелини. Поне така изглеждаше. Старите дами по света садят цветя и пият чай с приятелки. Старите дами в Рим обикалят, нервно пушат и търсят духовете на великите, обичат дъжда и мрачните следобеди, в които по статуите вместо погледите на туристите, се стича най-обикновен дъжд. Хубава е била онази стара дама, въпреки че е искала Фелини да се удави. Или точно заради това. Всеки е интересен, само ако съществува другата му крайност. Иначе е по-скоро обикновен.  

За да излезе Анита Екберг от Фонтана ди Треви, за да покори и потресе Италия – изкусителна, изящна и предизвикателна, е отговорен не само Фелини. Бернини и бръснарят също имат вина.

Фонтана ди Трѐви означава Фонтан на три улици. Създава го Николо Салви по скица на Бернини през 1762 г. Смята се, че ако човек хвърли монета в него, някой ден ще се върне отново в този град. Поразени от статуите и от красивата игра на водата, малко хора забелязват една голяма неугледна ваза, разположена от дясната страна на фонтана. Когато се строял фонтанът от същата страна имало една бръснарница. Бръснарят, типичен италианец, разбиращ от всичко и обичащ да дава мнението си по всички въпроси, постоянно упреквал Салви, че фонтанът трябвало да се направи иначе, че някоя статуя на друго място би стояла по-добре. Затова Николо Салви изработил мраморна ваза точно срещу бръснарницата, така че от бръснарския салон да не се вижда нищо. Но тъй като там няма бръснарница – мисля, че бръснарят отдавна се преместил на място с по-добра гледна точка.

Редуваме фонтаните с капучино.

Площад Навона се намира на мястото на древноримска писта за надбягване с колесници. Спирам между два фонтана. Стоя на едно място и усещам как светът започва да се движи на каданс. Цветността му се променя. Музиката става друга. Харесвам това място. Имам усещането, че ако остана достатъчно дълго, ще открия нещо. Сякаш преди много години ми се е случило нещо тук…
–       Просто си на сянка, – засмива се Боги, застава до мен и получава същото усещане.

После сядаме на една пейка, клатим си краката, слушаме звука от падащата вода и си мислим: Какво ли е да живееш в прозорец на площад Навона?
–       Свикнал си с красотата толкова, че нямаш шанс да създадеш нещо грозно.
–       Познаваш фигурите на фонтаните в детайли и не се чудиш защо конят от Фонтанът на Четирите реки е изчезнал, а любимата ти фигура, протегнала ръка към небето, я е свалила и държи свитък, просто знаеш, че си от другата страна.
–       Можеш да срещнеш света, без да мърдаш. Той сам ще дойде под прозореца ти.
–       Изпитваш носталгия по раздавача на писма, защото малко хора получават пощата си на адрес: Площад Навона. Близо до Бернини, лимончелото и папата, а откакто се появиха електронните раздавачи, това усещане избледня.

Редуваме площадите със спагети, спагетите – със светци, светците – с мартини.

Ако има място в Рим, където наистина може да се усети тишината, то е Чинечита. Сравнително отдалечена и все още избягала от туристите, Чинечита е територия, свободна от ангели. Чисти и празни уж-улички, опустели павильони.  Създадено от Мусолини, одухотворено от Фелини. Духът се усеща не заради наличието, а чрез липсата му. Висконти, Виторио де Сика, Джузепе Торнаторе, София Лорен, Моника Белучи, Анита Екберг… Отсъстват. Чинечита пази костюми, декори, изхвърлени парчета от стари филми, младостта на актрисите, замаха на режисьорите. Объркваме се и влизаме в павилион, в който тече кастинг. Набързо взимат имената ни. Малко преди да ни дадат номер, разбират грешката. Пак шапката е виновна. И разбира се – фотоапаратът. Изхвърляме ги и продължаваме. Лъжа. Бих искала да можем да го направим. Но шапката беше чужда, а апаратът – скъп. Тази сцена отпада. Изхвърляме я. Лепим нататък.      

Време за спагети. С невинен омар и подли малки лютиви доматчета.
–       Откъде сте? – пита ни сервитьорът на италиански. После ни попита на английски, на немски, на френски, на руски. Настояваше.
–       От България, – казахме.
–       Добре, – отговори той на чист български и отиде да разпитва по другите маси.

Все някога трябва да спрем да късаме сандали и да се приберем да поспим. Хотелът ни е нещо средно между манастир и публичен дом. Червени коридори, меки платове, плюш, вкоито изчезват виковете от нощта, екзотични ухания и едновременно с това – 4 различни ключа плюс карта с код за достъп до стаята… и вълшебна дума – Grazia!

Минавам покрай едно момиче, което снима луната. Там, откъдето е, може би нямат луна…
–       Пожелавам ти да идваш тук толкова пъти, – усмихна се Боги – че накрая да прекарваш разхитително и спокойно дните си, къпейки се в басейн на покрива на хотела, а вечер просто да снимаш луната.
–       Не искам, – казах.

Не искам да свиквам с Рим. Искам да ме вълнува.

Има толкова много други места по света, с които мога да свикна – да се движа в тях, незабележима като 37 номер обувки, те да живеят в мен като естествени обитатели на чревната флора. Не мога да позволя това да се случи с Рим. Да се вълнувам в Рим е единственият начин да бъда част от него.

Открих само една от тайните на Вечния град – в него хората носят единствено щастието си. Лошите новини не стигат до Рим. Тя е в Рим, да не й казваме, – решават те. – Когато се върне, тогава. По улиците се движат хора, на които никой не е казал лошата новина. Те пият капучино, ядат сладолед, пълнят очите си с красота, флиртуват и се смеят. Нищо страшно не може да се случи в Рим. Когато си там, всички несъзнателно пазят щастието ти. Твърде много смърт е имало през вековете, твърде много еуфория от чуждата болка. Свършил е лимитът на страданието в Рим. Сега там всички са само и само щастливи.

Мисля да се върна.