Нещата от живота

Най-добрият начин да видиш Барселона е стъпките ти да се преплитат с тези на Хуан Алмогавер. Така мислех в онзи горещ следобед, когато босите испанки викаха след нас – закачаха го, а аз свенливо не смеех да сваля обувките си

Хуан беше от онези испанци, родени от слънцето, с блестящ поглед, с широка крачка, която от време на време благородно се забавя, за да изчака твоята. Около него ухаеше на лимонови корички, печени във фурна, в която преди това е имало бадеми. Хуан беше красив. Не като черти, като движение беше красив. И гласът му беше хубав. Запознаха ме с Хуан, за да ме разходи из Барселона. Само че аз се движех десетина сантиметра над земята. Не знаех дали това е позволено, но никъде не видях знак, че е  забранено.  

Жегата чертаеше потни ивички върху челата на продавачите на сладолед и за да не ни се разтече сладоледът, ние си купувахме по една топка от всеки сладоледаджия. Така че в два на обяд единственото щастливо нещо по нас бяха езиците ни. Ла Рамбла се разстилаше като безкрайна улица. Водеше към пристанището. Знаех, че когато стигнем, ще легнем един до друг там, където е стъпил Христофор Колумб след първото си пътешествие до Америка.
Но до пристанището имаше поне ден път. Не защото беше толкова далече, а защото исках да видя всичко – еротичния музей например. Така казах на Хуан. Той ми го показа. Ако се движиш по Ла Рамбла към пристанището, се пада отляво. Може и да го пропуснеш, защото табелата е малка. Стръмни тесни стълбички водеха нагоре, изчервяващ се слаб младеж събираше парите за билетите. Мислех си – толкова го е срам, че ако го заговорим, ще ни пусне без билети. Приличаше на благоприличен англичанин, случайно попаднал тук. Когато се изчервяваше, луничките му не изчезваха, дори се засилваха. Гледката от музея беше страхотна. Виждаше се цялата Ла Рамбла, малките масички с още по-малки столчета, със съвсем малки коктейлчета, поради чиято големина веднага си поръчваш още и още.

Най-хубавото в еротичния музей не бяха рисунките по стените, нито огромният дървен фалос, нито телефоните, в чиито слушалки жени охкаха на различни езици, нито любопитните садо-мазо сцени.Имаше една малка стаичка.

С перденце. Влизаш вътре и го дръпваш. За да не гледат другите как ти гледаш. Сядаш на стола, до теб сяда Хуан. Тогава си представяш устните му върху своите и каквото и да твърдят – това е най-еротичното в целия музей. Изведнъж екранът оживява и черно-бели дебели фигури започват да правят секс. Става ти смешно и мило, и много хубаво. Защото си даваш сметка, че важното в света не се е променило и е все едно кога си роден. Нещата са каквито са били. Не си изпуснал нищо. Може би само някоя и друга световна война. Усещаш как обичаш целия свят, не само Хуан. Но той не го знае и ти се усмихва. И ти му се усмихваш.

Свенливият младеж беше и на изхода. Може би имаше брат близнак, който стоеше там като рамка на преживяването. Направих се на безразлична и излязох. После се обърнах, като внимавах Хуан да не забележи. Младежът беше изчезнал. Може би се виждаше само отвътре навън.

Имах нужда от чаша сангрия. Кана сангрия. Сангрия се прави така:  Портокал и лимон се нарязват напречно на много тънки филийки, почистват се от семената и се поставят в широк съд. Насипват се със захар и се заливат с коняк. Оставят се при стайна температура 4 часа. Преди поднасянето се прибавят вино, газирана вода, лимонов сок и ледени кубчета. Напитката се разбърква и налива в широки чаши, в които се слагат и от портокаловите и лимонени филийки. Това ми обясниха. Разбрах всичко освен откъде знаят в заведението, че след 4 часа ще дойда и ще си поръчам сангрия. Не беше ясно и какво наричат стафигури нямаше англичанин. Стоеше създание от неопределен пол, с неясна възраст, дори го помислихме за восъчно и щяхме да го подминем, но то каза да си платим билетите. Поисках да се снимам с Мерилин, застанах до нея, докато роклята й се развяваше, и чух в главата си смеха на Кенеди. Разбрах. Шедьоврите има смисъл да ги притежаваш само лично, копията издават лош вкус и бедност. Хуан не снимаше. Улови ме за ръката, неуважително профучахме покрай куп президенти, няколко отрязани глави и изхвърчахме през изхода.

Заваля дъжд. От онзи с големите капки, които падат така бавно, че във всяка една успяваш да видиш целия свят и разбираш за миг Смисъла, преди всичко да се превърне в локва. Дъжд от онзи вид, който всички обичат, всички очакват, всички използват, за да се докоснат уж неволно под него. Дъжд, който прилича на бедствие, но всички знаят, че е най-проста чиста радост. Улиците на Готическия квартал са най-красиви по време на дъжд. Бутайки любовно цветните чадъри на нетолкова смелите, се оставихме на дъжда да ни отнесе като детска рисунка надолу към пристанището. На един ъгъл, за да не ни раздели водата наляво и надясно, се шмугнахме в една сладкарница. Дървена. Правена от ябълковото дърво на Адам и Ева. Нямаше никого освен жената, която налива чай и раздава сладкиши, за да те угои и после да те изяде. Сладкишите нямаха имена. Трябваше да отидеш до витрината и да посочиш своя. Нямаха и цена. Навярно струваха един живот. Жената се усмихна. Имаше сплетена, сплъстена коса, поела аромата на сладкишите. Хуан ни снима. Тръгнахме си, докато тя не гледаше към нас.

Пристанището беше дървено. Легнахме. Съсипани от сангрия и сладкиши. И тогава срещнах Антонио Гауди.

В главата си. Видях трамвая, който го блъснал, и самотата му, тоталното му бягство от този свят и опита му твърде рано да стигне в другия. Представих си, че съм женена за Гауди – това казах на Хуан. Че живея в къщата на Антонио и му нося чай в подноса на Заека от Алиса. Дори имам престилка. Неделя следобед е. Сигурна съм, че бих могла, макар че не всички хора умеят невъзможните неща. Посетихме къщата му по-късно същия следобед. Но аз вече бях била там. Познавах столчетата. Масата. Огледалото му не се изненада, когато ме отрази. Знаех къде стои гребенът в банята. Нямах нужда от гид, който говори чрез апаратче в ухото ми. И на шведски бих го разбрала. Познавах Гауди от цяла вечност, къщите му, тайните им входове, изсипаната от мокър пясък катедрала Саграда Фамилия. Новата й част е грозна.

Дъждът като че ли започна да вали отдолу нагоре. Въздухът стана тежък и трябваше специал­но умение, за да успяваш да дишаш.

 

Ресторантите мамеха. С паейа. Не паеля. Пише се Paella, а две Л-та на испански се четат като Й. Да се знае. Най-добрата е с морски дарове. Сякаш самият Нептун беше наминал с доставката. Имаше едно ресторантче в Готическия квартал, на Рlaca Real. Сградите наоколо са с високи тавани, там живеят художници. Под прозорците им беше паейата, която трябваше да се изяде. Хуан го знаеше. Знаеше и испански. Никога не наричаше паейата паеля, колко облекчаващо е това. Паейата беше прекрасна. Площадът беше прекрасен. Келнерът беше прекрасен. И той се казваше Хуан. Просяците бяха прекрасни. Един пееше до нашата маса. Накрая мина с протегната шепа. Дадохме му монети. Той ги погледна, каза дрезгаво: Gracias. Подадоха му и от съседната маса. Просякът ги погледна и започна да проклина на сърдит каталунски. Хвърли дребните монети обратно на масата. Малко са му дали. Просяк с достойнство е. Тръгна към друг площад.

Вече не знаех къде точно отиваме. Всичко беше навсякъде. Гауди с неговите капризни прозорци, неочаквани фасади, очарователни покриви, с вратите, през които не смееш да минеш, защото знаеш, че ще попаднеш в друг свят. Паейата, Сангрията, Ла Рамбла, Небето, Танците, Изморените Обувки – всичко изглеждаше еднакво важно в един момент. Вечерта беше приятна, почти хладна. Като извинение за деня. Сервитьорите бяха ведри, сервитьорките – палави, коктейлите – все така малки, за да си поръчаш още – не, няма голям, но има още много малки, казваха.
До късно по Ла Рамбла имаше живи статуи. Трябва да им пуснеш монета в шапката, за да се раздвижат. Жал ми беше за тях. Аз летях, а те не можеха да мърдат. Вървях и пусках на всеки. Така разделих с тези непознати два-три малки коктейла. Харесвам момента, в който започват да се преобличат, трият грима от лицата си и тръгват към квартирите си с високи тавани, те жи­веят на един от най-романтичните площади в света. Казах: Не ми е жал за тях. Хуан се усмихна. Около очите му се появиха бръчици – от онези, които рано или късно ще се отпечатат там и той ще изглежда вечно щастлив.

Малко преди изгрева – в Барселона всичко продължава до изгрев слънце и веднага след това пак – седнахме с Хуан на една пейка. Събухме сандалите си и огледахме пораженията. Скъсана каишка, разранена пета. Тогава, точно когато първите слънчеви лъчи попаднаха върху катарамата ми, видях табелката на улицата с името й. Пишеше: Хуан Боскан Алмогавер. Светът спря да се движи. Взирах се в табелката и не смеех да погледна надясно, до мен, на пейката. Той, Хуан, явно отдавна е умрял, щом са кръстили улица на него. Трябва да е бил велик. Защо си въобразявам, че би излязъл с мен за цяла вечер?! Може би съм си го измислила. Видяла съм името му в туристическия гид?

P.S. Хуан Боскан Алмогавер е испански поет, роден през 1490 г. и починал през 1542 г. в Барселона.