Властелинът на пръстените

Фотографът Спенсър Туник снима голи тела пред Баварската опера

Баварската опера

4.30 СУТРИНТА?

Препрочитам невярващо мейла от Баварската опера до акредитираните журналисти, допуснати да присъстват на първата и най-голяма гола инсталация в Мюнхен. Наистина ни викат в 4.30 сутринта… Поводите са няколко – фотографът Спенсър Туник, популярен с неговите инсталации от голи човешки тела, е единият от тях. В Мюнхен той е по покана на Баварската опера, която също има повод – тази инсталация бележи откриването на Оперния фестивал, който ще премине под мотото на Вагнеровата тетралогията Пръстенът на нибелунгите, чийто акцент е новоинсценираната й последна част Залезът на боговете. Друг повод се крие в голотата – тя е и реалната причина този фотографски пърформанс да привлече толкова силно внимание върху себе си.
Но да започна от самото начало – четири и половина сутринта, Одеонсплац. Страницата на градския транспорт съобщава, че поради събитието улиците около площада са затворени и поне до девет по тях няма да вървят автобуси. Събитието е преди месец обявената фотосесия на американския фотограф, отворена за участници доброволци. Като благодарност те ще получат оригинална фотография на инсталацията. Записват се над 2000, действително участват 1700, които е трябвало да дойдат още в три през нощта, за да се подготвят. Над 500 се отказват в последния момент, стреснати от основното изискване – без дрехи. Характерно за творчеството на Туник е заснемането на стотици голи човешки тела (досега над 65 осъществени инсталации по целия свят), като в Мюнхен за първи път той използва боя в урбанистична обстановка.

ГОЛИ И ПОКРИТИ С БОЯ ОТ ГЛАВА ДО ПЕТИ
    
Става пет, операторите настройват камерите си, фотографите заемат удобна позиция на журналистическата трибуна. Очакваме ги. И те идват. В развиделяването на сутринта към нас се насочват стотици човешки фигури – голи и покрити с червена боя от главата до петите (буквално – изискването е било косите и ходилата също да са напълно боядисани, всяко бяло петно по кожата е можело да бъде причина за отстраняване от инсталацията). Към нас се движи пурпурен облак от гърди, крака, кореми и неразпознаваеми лица, жив, динамичен, бързащ и ставащ все по-голям. Сред него се откроява фигурата на Туник, черни дрехи, мегафон в ръка, той предвожда голите тела, които само след минути ще построи във фантастични фигури и запечатвайки ги с фотоапарата си, ще превърне в изкуство. Ние, облечените, и те, голите, сякаш се намираме в две различни измерения. При нас смартфоните показват 11 градуса. При тях настроението и адреналинът са нажежили атмосферата, червената вълна, която преминава по улицата и сякаш няма край, се смее, вика, свирка, изразява силно и спонтанно радостта на всеки от участниците – чистата и непринудена радост от шанса да бъде част от това произведение на изкуството, от възможността да се разходи рамо до рамо със стотици съмишленици гол из центъра на Мюнхен и да бъде горд от това, радостта от преодоляването на задръжките и първичния срам, който 1700 души днес съблякоха с дрехите си. Сред участниците забелязвам жена в напреднала бременност, няколко метра зад нея изостава възрастен мъж, подпиран от младо момче. Приближавайки камерите, от тълпата спонтанно се надига вик, подет от множеството: Съ-бли-чай-се! Съ-бли-чай-се! Ние, облечените наблюдатели, ръкопляскаме. В тези минути не те, голите, а ние, с дрехите, сме сякаш не на мястото си, те са смелите герои на съботната утрин.

ПРЪСТЕНЪТ НА НИБЕЛУНГИТЕ

Всички последвали инсталации представят мотиви, вдъхновени от Пръстенът на Нибелунгите. Първата от тях е свързана с подземния свят, последвана от пламъците на дракона от Зигфрид, пресъздадени от червените тела на Одеонсплац.
Приближавайки се към нас, оцветените хора приличат на усмихнати дяволи, бялото на очите  и зъбите им искрят, те ни гледат някак… победоносно. Отдалеч, покачени на колоните, възседнали каменните лъвове и покрили стъпалата на Фелдхернхале – каменната колонада на Одеонсплац, те изглеждат като подвижни, нарисувани фигурки, движещи се в синхрон и следващи мегафонните инструкции на Туник, покачен на 10-метров кран. В проекта са активирани 5 мегафона, 6 различни по височина стълби (за асистент-фотографите) и десетина тичащи сред хората помощници, чиято задача е да внимават телата да заемат правилно положение. Следващата инструкция е „Легнете на земята“ – и те лягат, а ние потреперваме от представата за допира на голата, облечена само с боя кожа до студения асфалт. Сега вдигнете лявата си ръка. Стотици ръце се насочват към небето и замръзват в сюрреалистична, внушаваща, стряскащо експресивна картина. Потръпвам. В тишината се чуват само откъслечните инструкции по високоговорителя и насеченото жужене на неспирно щракащите фотоапарати на репортерите. Красиво в абсурдността си. За следващата фигура всички се обръщат с гръб към камерата (Повече хора в средата!) и застиват. И сякаш едва тогава наистина разбирам какво виждам пред себе си – това са високи, дебели, слаби, ниски, прегърбени, изправени, отпуснати, стари и млади тела – до едно красиви в обикновеността си. Там няма модели с идеални пропорции. Всички те са хора, които ежедневно срещаме на улицата. И отминаваме. Днес, обединени в голотата си, те привличат погледите ни и ни карат да ги запомним.

КУЛМИНАЦИЯТА НА СКАНДАЛНАТА ФОТОСЕСИЯ

Кранът започва да се спуска, Туник слиза, участниците напускат площада, оставили яркочервени следи по каменните лъвове. Продължаваме към следващата спирка на фотосесията – към нейната кулминация!
Пред операта има кръгъл площад с каменни павета, в чийто център се издига паметникът на крал Макс Йозеф. Червената вълна е спряна в близка уличка, идва ред на златните участници. От страничния вход на операта се изсипват стотици позлатени тела, една безкрайна блестяща върволица от оживели статуи, отразяващи междувременно изгрялото слънце. Под разнасящото се над площада Keep going, keep going!, те се подреждат около паметника в човешки пръстен, който четвърт час не може да бъде затворен. Прииждат още нови и нови, стотици боядисани голи, стъпващи внимателно с босите си златни крака по грубите камъни на площада. Пръстенът е внушителен, жив, трептящ с движенията на всяко от телата. И последните участници се вписват в него. Туник, качен отново на своя 10-метров пиедестал, е доволен и започва да снима. Следваща команда – легнете на земята! И те лягат на неудобните камъни, един до друг, отчасти един върху друг, пръстенът става по-широк, неравномерен от извивките на телата, свитите колене, надигнатите гърди и глави… Туник следва своята представа за идеалния пръстен и усиленият му през мегафона глас неспирно дава нареждания: Steven, the guy over there! That guy! Мислено съжалявам Стивън – как разбира  which guy от всичките точно има предвид фотографът! Та те са еднакви!
Телата са подредени, никой не се движи, поредица от щракания и този мотив е превърнат в изкуство. Хората стават, помагат си взаимно, особено на по-възрастните, отръскват се.  И тук се появява следващият проблем – от допира с паветата златото от много гърбове и дупета е било олющено, а фотосесията не е приключила. Where is the gold?! More gold, more gold! Асистентите грабват в ръка по кутия боя (за деня са подготвени над хиляда кутии) и започват да мажат белите издайнически петна, разкриващи човешката кожа на живите скулптури. След тази козметика червената вълна е отприщена и търпеливо чакалите досега в студа участници се насочват към пръстена. Той няма да остане само златен, а ще набъбне, ще стане още по-внушителен, когато всички 1700 негови частици се обединят. Червените влизат в пръстена под спонтанното ръкопляскане на Златните и изграждат вътрешната му стена, чува се басовото We close the Ring!, после кръгът се свива, те се спускат към паметника в центъра, покатерват се по основата му, нареждат се на стъпалата му, хващат се с ръце за бронзовите фигури, сякаш искат да го превземат, танцуват, викат, избухват, обзети от еуфория… Никога не съм мислила, че нещо подобно може да бъде толкова красиво. След края и на този момент участниците са приканени да се строят на стълбите пред Баварската опера. Тези стълби са свикнали предимно елегантни дами във вечерни тоалети и мъже с костюми и смокинги да пият шампанско в почивките на представленията. Стъпалата усещат за първи път хиляди боси крака и за първи път по тях се нареждат хиляди голи хора, носещи само тънка боя. Историческо и неповторимо.

БЕШЕ СТУДЕНО

Три часа голота отминават неусетно. Моделите на Туник постепенно се оттеглят от публичното пространство и за акцията напомнят само оцветените им лица. Групата се разпръсква, някои обличат дрехите си направо на голо, т.е. върху боята, за всеки е осигурен бял хартиен гащеризон, който да носи под облеклото си, за да не го изцапа. Питам група момичета как се чувстват. Беше студено, но страхотно!, отговарят ми усмихнато те, бързащи към метрото. Златно момче ми споделя, че чувството на срам е изчезнало в рамките на минути: Когато всички са голи, ти вече не си гол и това не ти прави впечатление! А и ние не бяхме голи, а златни! Край нас мина облечен велосипедист – той беше странният и чуждият в картинката, не ние!
Млад мъж в червено ми разказва, че не е искал да пропусне този неповторим шанс да участва в такъв проект на изкуството. А и колко пъти ще имам възможността да се разходя гол из центъра на града и да застана така пред Баварската опера!?, добавя накрая с намигване. Колко е прав!