Неделите могат да бъдат, за да си припомниш всички онези неща, които не си. Пускаш телевизора и върви сутрешно предаване с гости – еротични модели. Отваряш браузъра и на първа страница ти се предлагат невероятни видеа – как да си направиш икебана, за „икебана“ да се приема три различни вида мушкато, подредени едно до друго.
Представям си живота като червена боксова круша, която удряме, колкото можем, докато сме все още на позиция нападател. Като родени през 90-те, ние сме съвременници на наистина впечатляващи идоли. Не казвам, разбира се, че всички трябва да са Мерил Стрийп и на 22 като Дженифър Лорънс да вземат „Оскар“. Казвам само, че трябва да настроим фокуса на апарата за подводни снимки малко по-внимателно. Но и това не е за всеки, професионалната техника е висш пилотаж.
Предварително казано – приемаме морската тематика за лайтмотив на днешния материал, защото е модерно!
Можем да наречем морския бряг онази абсолютна траектория, която обитава средностатистическият АЗ. А вие – приемате ли се всъщност за средностатистически и как си представяте живота оттук нататък и каква ви е дефиницията за „щастие“.
А за „щастливост“? Май такава дума няма, през септември – също.
Тази траектория е нашата зона на комфорт. Успехът в нея е сравнително дефинирано, неконстантно, променливо, дроб, половинка, една осма на степен на втора от усилията, които полагаме.
Винаги има спасителни пояси мистификации. Онзи съсед с BMW, който небрежно минава покрай вас, докато си носите мълчаливо покупките към къщи. Онзи собственик на бара, който обича да ви гледа в очите, докато отпивате бавно любимия коктейл след работа. Онзи приятел на вашата приятелка, на когото майка му и баща му са завещали онзи цветарски бизнес. Онзи вашият „красив, богат и перспективен, но и честен и работлив“ без лице и изобщо без бръчки, във вашия собствен ум. Разхождате се за ръце в клип на Тейлър Суифт и ви е едно хем горчиво-сладко, хем обаче усещате, че има нещо нередно.
Чували сте лафа за „главата шамандура“ поне 100 пъти, откакто сте се родили, особено ако сте родени около годината, в която аз. Акълът ви е море, главата – респективно, се сещате, а пък там, в далечината, виждате спасителния пояс. Кое ще ви накара да решите да плувате без пояс?
Шамандурите са все по-далече, когато си на брега, все по-близо ти се виждат, влезеш ли веднъж във водата. Преминеш ли едната шамандура, идва следващата и докато се усетиш, вече си навлязъл навътре. Ако ще преплуваш сам морето, трябва да затвориш очи. Имам предвид – ако не си носиш очила за под водата, плувайки, си със затворени очи. Нищо чудно като ги отвориш, да се изненадаш къде си стигнал.
Доколкото си спомням от 10-дневните почивки с родителите, взели карта за морето едно време, минеш ли шамандурата, идва спасителят и край. Били ли сте от онези деца, които майките дават за пример „да не правиш така, защото виж него как го извадиха, замалко да умре“?
Има и друг вариант – носите си собствен басейн и си стоите на брега, можете да правите сами въображаеми пясъчни замъци и единственото, на което се надявате, е някой да ви забележи.
Животът е плаж, ако сте гледали Лео ди Каприо в ранния му период. Хабермас казва, че това, което се случва на морето, си остава на морето. Това е неистинно понятие, като командировка, нещо изключително, което не е истинският ви живот. Така че спокойно, никой на никого няма да каже.
А в града, на левия фланг на Обеля всичко е спокойно. Просто стоя и дишам спокойно, опитвам се да стискам пръстите на десния си крак. В курсовете по публична реч са ни казвали, че така най-лесно можете да избегнете това притеснението ви пред камера да си проличи. Защото проличи ли си, ще стане грозно. Браузърът ми отказва и не мога да получа поредната доза мъдрост от клипче на моделка, но пък на другия ми се включва рекламата на секретарката: „Бързи пари? Хм. Казвам на шефа: „Знам какво направи миналото лято“, и той ми дава.“
Плацикам си краката в леген и пия вино в 12 на обед. Чувам клаксон, май на BMW пред къщата. Само пръстите помръдват, нали скриват притеснението.
-700x390.png)
