”М” в сърце от пясък
Защото най-сладките дни са онези с вкус на морска сол
Хемингуей е писал, че морето е жена, която испанците наричали Ла мар, защото я обичали. Аз по аналогия може би сравнявам морето с мъж. Със синьо-зелени плитко-дълбоки очи. Не зная.
Струва ми се, че това е диагноза. Или поне правило… Някакъв писателски архетип, от който можеш да се отклониш, но не и да избягаш. Като при зодиакалните знаци. "Ти не си зодията си", обаче…
Пишещият за морето сякаш задължително преживява морето като еквивалентно на някаква голяма любов, като най-голямата. А може би и четящите го.
Морето е едновременно личност и природен феномен. Морето е едновременно целебен източник на жизнени сили и страховито мистично създание, дебнещо живота, за да го отнеме. Морето е едновременно смях, плисък, заедност, сбъднато щастие и безкрайна солена локва от сълзи, която се разлива пред плачещия и с всяка следваща капка отнема още от тежестта на душата му, за да може тялото да се изправи и да си тръгне. Морето е едновременно пясъчен замък и твърда скала. Крясък на гларус и рибешко безмълвие. Приливи и отливи. Морето е едновременно хвърлена котва и опънати платна. Завинаги.
Морето прилича на точно онази любов, която с тих смях пръска топла солена вода по настръхналата ти кожа и те приканя да се потопиш в нея и да се спасиш от хладния нощен въздух. То е като онази любов, която те държи буден в летните нощи, за да ти показва луната, а ти хипнотизиран да гледаш отражението ѝ в потъмнелите му очи и да не можеш да си тръгнеш.
Точно тази същата любов, в чиито потъмнели очи се страхуваш да се гмурнеш прекалено дълбоко, за да не се слееш с тях безвъзвратно. Или напротив. Връщаш се всяка нощ и се гмуркаш все по- дълбоко.
Точно на това се надяваш. Да се слееш с тях безвъзвратно. За да бъдат и твои очи. Да ги имаш. Да не могат да избягат от теб. И забравяш да усещаш как всеки ден се изгубваш. Забравяш за себе си на брега. А морето продължава да бяга. То винаги бяга и винаги се променя. И остава винаги същото – онова море, при което не можеш да спреш да се връщаш.
Морето е онази любов, от която си тръгваш с тягостна болка в гърдите преди дълга раздяла. Която стои винаги на заден план в мислите ти, дори когато е сигурно, че си забравил за нея, и е готова да стегне дробовете ти при всеки изплувал летен спомен. Защото морето прилича на точно онази любов, която ти става огледало и ти показва как и красотата, и болката, и красивата болка могат тежко да потъват в дълбините на подсъзнанието ти и олекнали да изплуват на повърхността му без предупреждение. Или директно да бъдат изхвърляни на брега. Като дъски от разбитите лодки.
Морето е онази любов, която ревнуваш от лебедите, които могат да бъдат до нея, когато ти не можеш. От делфините, които, толкова прекрасни, я живеят като свой дом до смъртта си. От всички останали крайбрежни мастилени хора, които пишат за нея с още по-истински и по-красиви думи. Думи, които четеш плачейки, когато си сам и не можеш да стигнеш до своите собствени. От всички останали, които я чувстват с целите си огромни сърца, но никога не са писали нищо за нея и може би са я запазили така. Необяснена с думи, неизлъгана, неопростена и непреувеличена. Без почивка чувствана болезнено щастливо. Морето е онази любов, която искаш само за себе си и за която почти не говориш. Освен когато безпомощно споделяш с други влюбени, че тази нощ си я сънувал с купа таратор, защото февруари вече ти е дошъл до гуша. Морето е онази любов, която привлича всичките ти сетива до безумие и спасително те обгръща целия, когато светът е горещ и красив, но стои отдалечена и недостъпна в студените тъжни дни и нощи. Морето е онази любов, която отнема пясъка под краката ти, докато си се улисал да ѝ се наслаждаваш, и те кара да избираш… дали да ѝ простиш и да ѝ се отдадеш за цял живот, или да си тръгнеш сърдит заради своеволието ѝ и отрязал крилете на собственото си своеволие, гордо и нещастно да заживееш дните си си без нея.
Морето е онази любов, която винаги ще остава сама в страданието си, колкото и силно да ѝ съчувстваш. Онази любов, чието страдание гледаш от брега със стиснати юмруци, когато някой я е наранил, ограбил, замърсил, но знаеш, че не можеш да направиш нищо, за да ѝ помогнеш. И дори не се опитваш. Защото знаеш, че тя ще се справи сама. А ти само ще стоиш до нея, ще вярваш в нея и ще я обичаш. И ти я обичаш. Болна. Полудяла. Гневна. Мръсна. Непостоянна. Не защото знаеш, че е временно и че ще бъде пак прекрасно. А защото и такава е прекрасна.
Защото морето е онази любов, която прави директна връзка с дълбините ти и става безусловна, ирационална, отвъдна.
Морето е онази любов, която те учи как се обича. Която се разпростира навсякъде и продължава чак до хоризонта, където се слива с небето и се изгубва заедно с теб. Заедно с очите и ума ти. Заедно с душата ти.
Нямах представа как ще завърша и нямах представа защо започвам така този текст, но след толкова писане си давам сметка, че моята представа за морето резонира най-силно с българската дума: То. Морето. В среден род. Нито мъж, нито жена. Но пък и двете едновременно. Морето е онова чудо, което дава на Хемингуей възможността да избере която си поиска истина. И да е прав. Сигурно затова той толкова го обича. И толкова много го пише.
Защото морето е онази любов, чието пясъчно сърце е приело и пуснало толкова милиарди старателно изписани имена на големи любови, че някак си е справедливо да пишем неговото с красиви букви по белите си листи и да го увековечаваме по човешки,
докато станем готови да изпишем "М" в сърце от пясък и да оставим собствените му вълни да го отмият след секунди, чувствайки, че то е вечно.
редакторите
