Нещата от живота

Неизбежно ли попадаме в тях?

Освен паниката от това самопровъзгласил се здравен гуру aka баба ти да тъпче майка ти със свински джолани, сланина и вкиснат сутляш, за да не яхнеш вътреутробно веган вълната, човешкото същество крета из света, нарамило много форми на страх, повечето от тях дълбоко подсъзнателни. Или пък не. Например:

Страхът от изоставяне

3, 2, 1. Спомни си. На 5 си, носиш тениска на черепи и влачиш нежната си обърканост метър след себе си. Крачите с майка ти из мола. Изведнъж, докато си се заблял по розово фламинго, материализирало се от снощния ти сън, осъзнаваш, че в ръката ти липсват преплетените ѝ пръсти, тълпата те приклещва в тягостен глъч и всичко, което искаш, е да грабнеш колене и да заплачеш. Христооо. И ето, подава се махащ торс от магазина за козметика, еуфоричен глас в тон с тъмночервено червило. Топла вълна стопява възлите в стомаха, крайче на усмивка се прокрадва, облекчението е сякаш повсеместно, дори лицето на брадясалия чичко с татус на врата омеква като след дочакана целувка. Случва се и на 15. 

Трудно е да се каже кога е по-тежко и кого може да помолиш да ти разясни разбива ли се сърцето, или просто тайно се отрича от себе си в протест към болката.

Страхът от конфликт

Един тежко разпространен страх. Обикновено дължащ се на агресиращи от дребното възрастни, пенлива чувствителност и… ок, доза нерешителност. Може би всеки път като си проявявал буйност, си бивал париран овреме, как така, ама престани, млъкни бе, на мен ли ще говориш така, не те е срам. Може би вторият ти пиян баща ти е отлепил шамар по някаква тъпа и незначителна причина и от незнаене какво да отвърнеш за пръв път си приел ролята на жертва. И после свикваш. Щото целта е просто да чувстваш каквото и да е, никой не обича дълго да не чувства.

Страх от липси

Ако имаш какво да ядеш, пиеш, майка ти те обича и базовите ти хигиенни нужди са покрити, младичкото ти сърце почва да иска. Непреценено и ненаситно вълнението си търси приятели, докато си обзавежда гостна в ума ти. Почваш да четеш и фантазираш. Да се гмурваш в многосезонни сериали, да мечтаеш за хора, които не си срещал, и да разговаряш с тях, когато никой не гледа. Издигаш различното в култ и ти се ще да е друго. Познатото за непросветените е скучно, понеже те не вярват в изобилието и не са чували приказката, че човек няма как да стъпи в една и съща река два пъти. Бързите лакоми мисли лесно изтласкват в несъзнателното избора.

А именно или да получиш всичко, което искаш, знаейки, че ти принадлежи, или да го отблъснеш от страх, че като го получиш, ще ти залипсва нещо ново.

Страхът от смъртта

Стар и възторжен многознайко с раиран панталон. Не се провесвай много през балкона, не плувай при червен флаг, мълчи си пред борсуци, чопли семки внимателно, обезкости си рибата, дишай, ако не забравиш, дишай. И в даден момент забравяш, ставаш опак човек, такъв един самодоволно разрушителен. Виж, 16-ата ми цигара за това кафе, 70 000-ната за последните 15 години, стеле се димът между цветята и прокашля набъбнал смисълът ми. Ок, дотук бях. Ще си проверя симптомите в гугъл, преди да изхрача кръв. Дано да е за последно. Дано не се спомина същият, толкова ми писна. Мирисът на живителния сутрешен кофеин хваща за ръчичка неотворената кутия, като в едно любимо meme две малки ведри приятелчета. Е, може би утре. Докато не сполуча с нов наркотик, тоест докато се влюбя.

Страхът от любов

Свърши, пускаме завеса. Един симпатичен детски клоун обхваща бутилка и ѝ говори. Пак ще ме… ще се нараня. Безплътните ѝ целувки са аплодисментите за непровървелия ми моноспектакъл. Нарисувах си истинска усмивка, която нощем ѝ показвам в полусън, между двата свята. Само на нея. Пак за малко съм щастлив, явно още мога.

Ще се видим там, любов, измежду.

Тя разресва коси и пои очите му в тъмното, една сянка строполена на перваза, долепила сива длан на стъклото. Понякога си мечтае да е повече друг, отколкото той, по-малко невзрачен, по-смел, по ала ще-те-грабна-и-отведа. Но никой не ѝ шепне лека нощ по-нежно и не я моли да не настине, след като се отвие три пъти. Чувам ли те, това моят глас ли е или твоят. И двамата си имат ревниви други, и двамата са повече себе си без. Разминават се през улица, поглеждат в очите само незаплахите, не вдигат ръка към косата си в знак на притеснение, не прехранват тайната си радост. Работят в един и същи театър, тя е щатна актриса и асистент-гримьор. Веднъж ръцете ѝ се оказаха мостът между синята боя и сълзите му. Поговориха си. Приятно ми е, Ицо. Жанета. А изглеждаше, че няма да вали днес. Искаш ли да те закарампосле? Да, и аз май не мога. Благодаря, че попита. Първо устно чао. Три седмици след това кокалесто женско тяло прелетява през петия етаж, клонът на съседния дъб прошумолява и нечий дух потегля след единствената си сламка. Сега къде ще ме закараш?

Как се нарича това да те нямам?