Нещата от живота

Разказ за малките препъни камъчетата в живота и как да не ги превръщаме в драма

Потапяме се рязко в студа, който тепърва започва, а приятелите ни от Творческа академия ,,Заешка дупка‘‘ са ни приготвили интересно четиво за сгряване на душата. Разказът, който ще ви представим е дело на  Елена Филипова, миналогодишна курсистка в Академията, която се отличава с чувството си за хумор. Приема предизвикателството да ни накара да се разсмеем въпреки ниските температури навън.

Знаех си, че ще стане така! Знаех си. Всеки ден едно и също! Как веднъж обстоятелствата не ми улесниха живота!

Натискам клаксона за десети път. Все едно, колоната не помръдва. Дъждът така плющи по предното стъкло, че чистачките разплискват вълни по колите, заклещени до мен. Напречният булевард е задръстен и запречва нашата колона. Пропускаме вече трети светофар. Червената Корола пред мен дори не прави опит да изманеврира. Убедена съм, че русата кифла вътре си рови в телефона. Със сигурност в офиса не я чака освирепял шеф.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане и стисвам зъби. Михаил седи на задната седалка и невъзмутимо дращи в тефтера си. Побърква ме с непрекъснатото си писане! Писател ли ми се падна, божеее, не мога да разбера защо все на мен!? Кой знае как е при другите хора! А и подозирам от известно време, че не е съвсем наред. Кой с акъла си пише в тефтер със златни корици?! Веднъж поне да каже нещо, да помогне, да ме отмени… Но не – хвърля ми жални погледи като премръзнал пес и пише ли пише!

Ето, снощи например. Седнал в ъгъла на дивана с тефтера, а аз място не мога да си намеря от притеснение. И му казвам:

– Мишо! Омръзна ми, душа не ми остана! Как нещо хубаво не вземе да се случи и на мен, нещо дребничко… Примерно червения пуловер на Ема да не боядиса единствената ми бяла риза в пералнята?!

Ама не. Знам какво ще стане. Пак ще закъснея. Утре точно в 10 ч. трябва да предам тръжната документация на Борда. Обаче екселът ми забива, нетът прекъсва, Ема хленчи, че я боли глава, лазанята ми произведе революция в тухларската промишленост, а сега ще вземе и тока да спре! А той вместо да скочи, да помогне, драска в тефтера, поглежда ме и въздиша. И познайте какво? Токът вярно спря.

Блъсвам яростно клаксона, но королата отпред не помръдва. Кифлата с ноктопластиката продължава да си рови в телефона. Поглеждам Михаил и ми идва да му се оплезя. Да му се не види и тъпия тефтер, какво толкова се е разписал, че дума не обелва?!

Ей така, да ме утеши като друго не може да свърши! Не вижда ли, че съм пред нервен срив?!

Снощи му казвам: ”Слушай, само да не вземе утре Ема да се разболее  и да не мога да я заведа на градина, че двама се усукват за моето място във фирмата!” И какво? Става детето сутринта, очите му плувнали, подкашля… А Мишо си пише. Натъпках я в колата и я закарах на градина. Точно днес е абсурд да отсъствам! Даже и през фризьора минах да ми духне косата. Обикновено нямам нито време, нито пари за глезотии, но днес ми е важен ден. Може пък най-накрая да ми се усмихне късмета, да ме забележат. Къде ти! Излизам от фризьора и се излива порой. Прическата ми заприлича на лястовиче гнездо! Сега, викам си, остава и от градината да се обадят, а Михаиле? Както си го помислих, така звънна телефона. И ето на – вместо да съм в офиса в 10, стоя заклещена в задръстване, а детето ме чака с температура.

Все едно си ги пожелавам тия гадости, дето ми се изсипват на главата! Имам една приятелка, побъркана по разни ню ейдж учения. И онзи ден ми обяснява с назидателен тон: „Каквото си пожелаеш, това ти се случва. Трябва да мислиш положително! ” Мисли ти, викам си, като нямаш ни дете, ни кредити, ни тръжни доклади! Нали, Мишо?

Абе тая овца, ако не помръдне королата, заклевам се, ще мина в насрещното!

Трябва да грабна Ема и право в офиса. Дано се е изтеглило задръстването дотогава, ама като си знам късмета… Ще я сложа да седне отзад до Михаил. Винаги ми е по-спокойно като се вози до него, нищо че не мога да разчитам и носа да й обърше.

Поглеждам го пак в огледалото. И той ме гледа, но нищо не казва. Винаги съм си мислила, че ще е красавец, но явно и за това нямам късмет. Не че е грозен, просто изглежда сдухан. Оклюмал някак.

И както съм се заплеснала, кракът ми се плъзва по педала, колата подскача и с трясък се забива в задницата на червената корола. Жената с телефона изскача като попарена и затепква около колата с абсурдно високите си токчетата. Впервам поглед в нея през струите дъжд и не смея да отворя вратата. Нищо й няма, ако пита мен, малко е огъната бронята. Мишо мълчи.

И за да се влошат нещата още повече, към нас се приближава полицай в сив дъждобран. Не мога повече да отлагам неизбежното. Открехвам прозореца и се дръпвам от пороя, който блъска в стъклото.

– Добър ден, сержант Вълчев. Документите, ако обичате!

                Пръстите ми треперят докато ровя в чантата си за книжката. Детето ме чака, шефът сигурно е пред инфаркт, а полицаят влудяващо флегматично поглежда ту мен, ту документите.

– Какво се случи, госпожо?

– Ами… – запелтечвам и ми идва да ревна с глас – Заприказвах се с Михаил и не успях да спра.

Полицаят се свъсва:

– Михаил съпругът ви ли е?

– Ааа не, какъв съпруг! Разведена съм от 4 години, сама си гледам детето. Моля ви, г-н полицай, дъщеря ми е с температура, бързам към детската градина… Притеснена съм, а и с Михаил се разсеях…

– Госпожо, направили сте ПТП. Кое е лицето Михаил?

Повдигам учудено вежди и посочвам задната седалка.

– Това е Михаил.

Изражението на полицая е станало по-буреносно от продънилото се небе.

– Госпожо, нека не си губим времето. Освен вас в колата ви очевидно няма никого.

Понечвам да отговоря, но прехапвам устни. Ох, боже, съвсем забравих! И този е сляп като останалите! Обръщам се раздразнено към Мишо, но той не реагира. Седи си спокойно на задната седалка, разперил грамадните си бели крила, клати тъжно глава и пише в тефтера.

Той да не би наистина да записва мислите ми?! Изведнъж навързвам ню ейдж бръщолевенето на приятелката си, все по-оклюмващото му изражение, каменопада от неволи…

Как пък никой не те забелязва, Михаиле! Крилата ти са по-големи от тези на орлите на Орлов мост! То пък как да те забележи като пръста си не помръдваш!

Полицаят вече е видимо раздразнен.

– Госпожо, моля слезте от колата и елате за проверка за алкохол.

– Какво?! Алкохол?! В 10 сутринта?!

– Госпожо, вие или се подигравате с длъжностно лице, или наистина сте пила. Моля елате при дрегера!

Докато се измъквам от колата, а дъждът превръща остатъците от прическата ми в плява, в главата ми се заражда сериозно подозрение. Аз със сигурност не, но  дали пък  моят ангел-пазител не си пийва?

София търси своя собствен шампион.