Нещата от живота

Бягаш от нещо, което не искаш. Бягаш от нещо, което искаш, но не трябва да имаш. Бягаш от мен, бягаш от теб, но спасение няма

Още от малък страхът от малки пространства се загнезди в съзнанието ми. Не се смятам за страдащ от клаустрофобия, а много тежко болен от нещо малко по-различно. Страх ме е от затворени помещения, от затворени хора, затворени идеи и затворен начин на живот. Приток на кислород няма, светлина може би никога няма да се появи. Луташ се в лабиринт, украсен с позната орнаментика, до болка втръснала мебелировка, а хората там – едно към едно с всичко друго, еднакви до кокал, загледани в една и съща точка.

Ако и на теб ти се е случвало, ще разбереш какво имам предвид. Копнежът за бягство е голям наркотик. Търсиш, луташ се, завиваш наляво, продължаваш напред, не спираш, спираш за цигара, после още малко по баира.

Не те интересува целта, интересува те твоят бяг от познатото, от обикновеното, от това, с което си свикнал толкова много.

Жадуваш за глътка свеж въздух, било то нова среща, нова обстановка и дори може би най-силната доза от този наркотик – нова идея. Надявам се, не само аз се чувствам толкова маниакален, когато в съзнанието ми изникне някаква нова идея. Точно от тези, които не ти дават да спиш, да ядеш, да бъдеш стария себе си. Тук в пълна сила важи поговорката, че луд умора няма.

Това непрестанно лутане, това непрестанно бягане ме кара да се замисля от какво бягаме същност. Бягаме от скучното, познатото, комфортното или по-скоро бягаме от самите себе си? Бягаме ли от това, как ние възприемаме нещата?

Бягаме ли от собствения ни мироглед? Бягаме ли от себе си с оправданието, че другите са ни виновни?

Аз съм силен привърженик на теорията, че това, от което бягаш, ще те настигне много скоро. Малко параноично, знам. Дали ще ти се случи в последния влак на метрото, дали ще ти се случи някъде по средата на нощта, на някоя самотна улица. Дали ще е бар, който от доста време вече трябваше да бъде затворен, дали ще е самотна хотелска стая далеч от всичко, мястото е без значение, това, от което бягаш, ще те настигне точно там.

Ще те настигне както Ивет Лалова достига финалната линия или както столична баба – последната свободна седалка в градския транспорт. Всичко, от което бягаш, те настига рано или късно, поне според мен, ако ти вярваш в обратното, значи ти определено спиш по-спокойно, поздравления.

Някои хора са пригодени да пуснат корени на едно определено място, с едни и същи хора. Комфортът на познатото носи истинско щастие, истински оазис в забързаното ни ежедневие. Ако ти обаче си като мен и малко си падаш маратонец на дълги разстояния, далеч от проблемите си, позволи ми да ти дам един съвет.

Рано или късно ще спреш да бягаш за секунда, ще се разсееш, ще се почувстваш щастлив и точно тогава ще се роди копнежът отново да бягаш. Тогава направи следното: остани, огледай се, погледни се, виж се много добре. Попитай се от какво точно бягаш, дали бягаш, за да достигнеш някаква цел, или бягаш, защото не си пригоден за едно и също място, за едни и същи хора.

След като си зададеш тези въпроси, стегни си връзките на маратонките и бягай, бягай много надалеч.

Разликата се крие в това, че може би някой ден ще знаеш от какво точно бягаш, разликата е там, че ще си малко по-наясно със страховете си, малко по-наясно със самия себе си. Ако не знаеш от какво бягаш и защо бягаш, рискуваш никога да не може да спреш да си починеш, а все някога това, от което бягаш, ще мине по по-прекия път и ще застане лице в лице с теб. Все някога ще се настигнеш и тогава ще ти остане само едно – да се погледнеш, да се видиш истински, да се проумееш и да си кажеш „финиширах“.

София чака своя нов градски шампион.