Нещата от живота

Ще влезна тихо пак в живота ти. Тихо, както се случва влюбването. Стъпките ми ще са крехки като егото ти, пръстите едва ще докосват пода, на който сме правили любов толкова пъти. Ще запаля цигара, а не пуша. Душата ми ще пуши, иначе съм в тяло на астматик, но трябва да ти покажа колко ми е тъжно. Няма да те будя, въпреки че сме си единствената причина да сме будни. Димът ще гали кожата ти, ще се смесва с въздуха, ще бъде бледо отровен като болките, които съм донесла със себе си.

Близо ще съм до точката на нашето разминаване, в което заприличахме на всички други. Върнала съм се да ти цитирам тишината, в която раните ни се отварят и сме пак близо един до друг.

Един въпрос ни мъчеше от първата ни среща: „Как се разминават хората?“, и ти обещах, че ако се разминем, ще идвам във съня ти и ще оставам дълго след като си буден. А беше рано за обещания, беше рано да се влюбим, преди да се познаваме.

Минах през теб и всичките ти тайни, но не се наситих. Будех се в плътта ти, но никога не пихме кафе заедно. А беше важно. На мен ми беше важно, както на всеки човек му е важно да правиш нещата с него различно. Да е като първи път, въпреки че си го правил десетки пъти с някой друг.

Бързо разбрахме всичко един за друг и знаехме, че ще се превърнем в спомени, в причина да се будиш, но тази причина ще е много далеч, прибрала в куфарите на разочарованието части от теб. Прекалено сме еднакви, за да бъдем заедно. Прекалено сме идеални един за друг, затова съм ти шаблон за всяка следваща среща с някоя друга след мене. Прави ѝ изненадите, които правех аз за теб. Впечатлявай я, а после, изморен с натежали клепачи, се прибирай и се прегръщай с дима на всяка следваща цигара. Мрази се, както съм те мразила, когато нямам съобщение от теб.

Не смей да ми харесваш снимките, да ме доближаваш дори виртуално, защото невъзможността да ме достигнеш ще е като бумеранг с острие, което прекършва двама ни еднакво.

Заспивай бавно в тежките конвулсии на липсата и точно тогава ще идвам аз, без да съм си тръгвала някога. Винаги застопорена в дъното на твоето съзнание, като единствената опора, заради която поемаш въздух.

Пуснах те и не се борих, защото борбата убива любовта, а е хубаво да знаем, че сме я оставили чиста и жива, там някъде между нас. Между огромните пространства, които ни делят и в които сме натикали новите си връзки, кулминации и развръзки, буреносните си облаци, бурните си среднощия, сълзите, които в устните ни се давят, докато целуваме някой непознат.

Големите пространства между нас са точно колкото една крачка, която никой от двамата не се наема да направи, защото егото ни е направило куци за обичане.

Не усещаме болката само когато бягаме в противоположна посока един от друг. Така не боли, не сме над пропастта, която открихме един в друг и запълнихме с цялата топлина, на която бяхме способни. Затова не се буди, аз ще се опитам да погледам през миглите ти наследството, което оставих на всяка друга след мен, а когато паниката ми премине… ще те целуна и ще си отида.

Ти ще се събудиш и ще бъда там, без да ме има, както е всяка сутрин, откакто сме разделени. Прощално ми е, но не се сбогувам. Сбогуването ни ще бъде като разминаванията, ще се случва много пъти, преди да бъде окончателно. Пак ще дойда и ще бъда тиха, а ако искаш да сме шумни, само изкрещи името ми с поглед и не спирай да ме сънуваш.

Щатливите дни са онези, в които нямаш нужда да бъдеш с грим.