СИРАНО ДЬО БЕРЖЕРАК
Най-обичам да ме мразят
Понякога две думи са достатъчни, за да добиеш генерална представа за нещо. В случая тези две думи са Теди Москов. Ярък, неповторим (дори от самия себе си), с категоричен почерк и абсолютно луд, в онзи, най-прекрасния смисъл на тази дума. Напълно способен да те накара да се смееш и да плачеш в едно и също време от четири различни емоции. Неговите представления са винаги красиви като приказка, леки като ноктюрни, мръсни и мъдри.
Теди Москов притежава онова невероятно умение чрез гротеска и сарказъм да се подиграва на нещата, които заслужават подигравка, да набляга на дефектите, на които трябва да се обърне внимание, и да казва нещата право в очите, без нито за секунда да залитне към пошлост и безвкусица. Това е третият път, в който Теди Москов поставя Сирано Дьо Бержерак. Първата му постановка е на сцената на Сатиричния театър преди повече от 20 години. Десет години по-късно на сцената на хамбургския Талия театър вторият „опит по Сирано” на Москов се превръща в любимо представление на публиката според количествата писма, оставени до артистите и екипа. И вече четвърта година в Народния театър Деян Донков е третият Сирано Дьо Бержерак.
Савиниен Еркюл Сирано Дьо Бержерак е френски поет, драматург и военен, живял през 17. век. Известен е със силно ироничния си стил и много повече с бохемския живот, отколкото с творчеството си. Именно на него Едмон Ростан през 1897 г. посвещава своята пиеса. Минута преди първата премиера на Сирано Дьо Бержерак, Едмон Ростан се появява зад кулисите и се извинява на артистите за „ужасяващата авантюра, в която ги е въвлякъл”.
В антракта обаче публиката става на крака и докато тя неудържимо ръкопляска, един от министрите в залата намира зад кулисите Ростан, сваля ордена на Почетния легион от гърдите си и му го закача с думите: „Позволете ми да изпреваря времето." Това дава началото на хилядите постановки на Сирано. Само във Франция до 1983 пиесата и изиграна над 14 000 пъти.
Сирано Дьо Бержерак е една пиеса за красотата. За красотата на лицето, на душата, на думите. В какво се влюбваме всъщност и коя любов е по-истинска, тази към външния вид или тази към същността. Грозният Сирано е влюбен в хубавата Роксана, но огромният му нос му пречи да я заговори. Тогава той започва да използва лицето на красивия Кристиян, като „преносител” на думите си. В кого и в какво се влюбва тя накрая? Текстът на Ростан се пренася идеално в наши дни, във времето на „Skype браковете” и социалните мрежи. Времето, в което хората общуват повече „не виждайки се”. Дали това не е правилният начин? Дали когато се влюбиш в някого, без да знаеш как изглежда, не е единственият вариант да пренебрегнеш общественото мнение и да бъдеш истински щастлив? Любовта между Сирано и Роксана се е превърнала в нарицателно. В една от онези двойки като Ромео и Жулиета, Дон Кихот и Дулсинея, Орфей и Евридика.
Деян Донков в ролята на Сирано и Владимир Карамазов като Кристиян, отново ни показват колко силна актьорска трупа има Народният театър, а прекрасната и нежна Ана Пападопулу е тяхната Роксана. Сценографията, както във всички представления на Теди Москов, е изключително впечатляваща и е дело на Чавдар Гюзелев и заедно с костюмите на Свила Величкова превръщат този спектакъл в една истинска приказка.
Дали това е последният път, в който Москов поставя Сирано? По този повод той казва: Друго, което ме доближава до героя с огромния нос, е това, че всичките си желания гледам да ги отлагам – за да са по-мечтани. Всичко, което не постигаш, остава мечта, а постигнатото забравяш и погребваш в тефтера. Искам да го доближа, но дали някога ще мога да „стигна" Сирано?! Дали да не го оставя мечта?! Ще продължа да го правя и да не го достигам (като Сизиф)…
Сирано Дьо Бержерак на Голяма сцена на Народен театър „Иван Вазов“ на 18 май.