Литературен петък: Последният август на поета
Между Ескобар и Пикасо е настанен Неруда
Между кокаина, който раздира ноздрата и мозъка, и боите, които ти позволяват да оцветяваш света, застава поезията. Между Ескобар и Пикасо е настанен Неруда. И той има трайно място в сърцата ни, в умовете, в душите и по кожата. Роден през юли. Починал през септември. Последният месец на големия поет носи името Август. Разлива се по устните на писателя, гали с горещите си лъчи ръцете, слънцето прогаря кожата и смъртта живее на една череша, животът се изплъзва и поема към вечността, но това, което ни остава, е поезията, в която винаги можем да се скрием. Думите на Пабло могат да прегърнат всичките ни сълзи и да се удавят в солта им. Думите, онези думи имат силата да понесат тежестта на главите ни, когато се напълнят с демони.
Вярваш ли, че смъртта живее
в слънцето на една череша,
че не може да те убие
пролетната целувка?
Мислиш ли, че траурът вдига
знамето на твоята орис?
И не чувстваш ли в своя череп
потеклото си на осъден?
Творчеството на Неруда е безкрайна градина, която побира всички хора на света.
Най-светлият лъч от историята на писателя е четенето на стихове пред 100 000 души. Можеш ли да си представиш? Днес се крием в баровете и изпиваме тъгите си. Заглушаваме ги със силна музика, танцуваме до изтощение, целуваме до припадък, само и само да забравим. Всеки своето. На следващата сутрин главата тежи и така наивно харесваме официалната версия, че мъката в мозъка ни е от алкохол, но всъщност демоните са там и черепът от тях пулсира.
Ако сърцето ми доловиш,
ако сърцето ми докоснеш с уста –
твоята уста, твоите зъби,
и ако твоят език като стрела червена
досегне сърцето ми спепелено,
в сърцето ми само да вдъхнеш море –
с плач ще отекне света…
Представи си сега 100 000 човека. Всички със своето сиво в душата. Събрани. Притихнали. Търсещи помощ и спасение в думите. Надяващи се да чуят нещо за своята тъга. Да намерят отговор на своите въпроси и евентуално да зърнат между редовете ключа от душевното си мазе. За да могат да се отключат и да избягат. Когато поезията се превръща в ритуал и любов, знаеш, че си струва. Кой е този, който събира 100 000 безцветни клети душици с надеждата да пусне малко боя в тях и всеки да придобие свой собствен цвят? Защо поезията на Неруда е важна? С какво?
През омайната хубост,
през каменната нощ позволи ми ръка да протегна,
остави да тупти у мене като птица в тъмница вековна
старо едновремешно сърце.
Позволи ми днес да забравя щастието, от море по-обширно,
защото човекът е по-необятен от острови и морета,
и в човека трябва като в кладенец да пропадна,
за да възлезна оттам с незнайни води и забравени истини.
Август е такъв, какъвто е, и август трябва да го живеем като поезия. Всичко е твърде скучно. Прекалено. Еднообразно до отегчение. Затова можем да превърнем устните си в череши, косите си в небе, а краката в слънчеви лъчи. Само през август. В чест на последния месец на поета.
Наздраве за поета със свежи летни коктейли от специалната ни селекция.