Защо изобщо си причиняваме цялата лудница с прибирането по празниците?

Всяка година по Коледа ме обхваща едно неясно притеснение. То произлиза от нежеланието ми да се прибирам в родния си град и неспособността да откажа на семейството тази визита. Не знам откъде сте, но в нашия край няма оправдание на Бъдни вечер да не си обграден с роднини. Ако решиш да рискуваш, нищо чудно да се събудиш низвергната, след като вашите са се отказали официално от родствеността ви с Държавен вестник. Това не е проблем. Аз обичам семейството си, с всичките им странности и особености в характера. Не чувствам времето с тях като драма, даже напротив. Приемам ги за моя малък личен ситком и се забавлявам с тях.

Нещо, с което не се забавлявам, обаче е пътешествието дотам. Мисля, че най-правилният термин по темата е „50 дена път с камили“.

Произхождам от градче, където просто няма лесен начин за прибиране. Имам няколко опции, една от друга по-ужасни. За съжаление собственият транспорт е непосилна мечта, поне в сегашния етап от живота ми. Така че трябва да избирам между влак, автобус и споделено пътуване. Влакът  мирише сякаш превозва токсични отпадъци, и му отнема половин отпуска да мине тези нищо и никакви 100 километра. Автобусът не пресича през моя роден град – спира на магистралата и ми пожелава успех в живота. Като по-малка се прибирах на стоп. Сега вече съм проджект мениджър. С други думи решавам проблеми, не си ги създавам сама. Споделеното пътуване е като кутия с шоколадови бонбон: не знаеш какво ще ти се падне вътре. Шегата от „Форест Гъмп“ настрана, наречете ме консервативна и скучна, но не искам да съм затворена с непознати в чужда кола в продължение на часове. Винаги се почват едни разговори, едни свалки, едни разсъждения за живота. Ако искам да се напрягам, ще гледам телевизия. Там не просто съм в студиото на горещия стол, ами и не мога и да сменя канала! От всяко споделено пътуване си тръгвам с няколко покани за приятелство във Фейсбук… Пък нито съм ги искала, нито са ми изтрябвали. Хората, които пътуват по моя непопулярен маршрут, вече съм ги научила, само по правописните грешки познавам от кого е постът.Мисля, че това е историята на много хора в София. Поне сред колегите ми сме стотици, даже хиляди.  

Миналата година, без да искам, счупих системата.

Нямаше кой да работи по празниците и тим лидерът развърза касичката с щедър бонус.Толкова щедър, че даже майка ми ми забрани да си помисля даже да съм се прибирала.

Оказа се, че София по Коледа е доста самотно място. Толкова бях свикнала да съм част от задръстванията в посока изхода на града, че не се бях чудила даже какво е да останеш, след като се приключи цялата тая суматоха. Градът става призрачен, смълчан. По улиците има само някой заблуден турист и особено кораво улично куче. Такситата сами ти спират да те питат дали не ти трябва нещо превозче. Продавачите се радват, като влезеш в магазина, идват да ти стиснат ръката и да те запознаят с колегите си. Не съм най-голямата парти мацка на света, но реших, че няма какво по-смислено да направя на Бъдни вечер, освен да изляза. Все пак не било редно да бродиш по улиците, да висиш сам или някакви такива бабини деветини. Оказа се, че да намериш работещ бар навръх Коледа си е предизвикателство. Даже барманите и пияниците имали семейства, кой да предположи? Общо взето, опциите ми бяха сведени до няколко особено сериозни столични заведения, където още с влизането ми бях прочетена като „провинциално пиче“ и заклеймена. С един поглед. Междувременно затвориха всички хипермаркети, а ресторантите бяха залостени с катинари, сякаш идва краят на света. За щастие беше топло, така че не зъзнех, но след няколко тегела през Центъра, даже аз се предадох. Нямаше нищо. Нямаше никой. А както казва баща ми, като не му хареса нещо: „И теб да те няма“. Прибрах се вкъщи и успях да си сглобя празнична вечеря с каквото намерих в хладилника. Даже доста найс се получи. От последното ми гадже бяха останали някакви свещи. После разбрах, че напънът му за романтика е бил гузна съвест от изневяра, ама здраве да е. Жив и здрав. Тъкмо се любувах на коледната ми трапеза и се чудех дали да не си я снимам за Инстаграм, когато майка ми ми се върза във Фейбук да ме пита как съм. Осъзнах как съм. На сто километра от любимите хора, с огризки в чиния, вместо да ме третират като принцеса. Пуснахме си скайпа. Прекарахме чудесна Коледа. Макар и дистанционно.

На другия ден в призрачното метро, на път за работа се зачудих дали аз съм единствената балама. Явно да. Но не се чувствах така. Прекарах страхотно, душичката ми се стопли, контакт със семейството, едно-друго. После си легнах и сега отивам да изкарам парички.

Българската мечта. Смисълът на цяло едно поколение.

Дали всъщност няма да е много по-добре, ако всички си правехме такива виртуални Коледи? Вместо да се занимаваме с глупости и великото преселение на народите? Не мога да говоря за другите. Не обичам тези със съветите – прави това, прави онова. Аз отговарям само за себе си. И знам, че тази Коледа съм при нашите. Без значение колко часа мъка ще ми коства това. Просто съм си такава – обичам истинските неща в живота. 

А какво ще има за хапване и пийване виж тук.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.