За онази любов, след която никога не си същия човек

Самото заглавие провокира читателя да отправи няколко въпроса към Джулиан Барнс – каква е тази единствена история, как така е само една, има ли живот преди и след нея, всеки ли може да й бъде притежател?

„Никога не забравяй, Пол, че всеки си има своята любовна история. Всеки. Може да е завършила безславно, да се е оказала фиаско, може дори да не се е осъществила, а да е била само в съзнанието ти, но това не я прави по-малко истинска…Всеки има такава. Онази единствена история.“

Историята на пръв поглед е банална (не е ли всяка така или иначе, особено погледната отстрани?) – Пол е едва на 19 години, току-що навлязъл в света на възрастните, неразбиращ родителите си, смятащ се за зрял и голям човек, подобно на всички наперени и смели 19-годишни, вече достатъчно възрастен, за да създаде скандал в Селото (малък град, близо до Лондон, неназован) – консервативна територия в годините след ВСВ. В тенис-клуба Пол се запознава с 48-годишната омъжена Сюзън, майка на две големи дъщери, към които повече се очаква той да прояви интерес, отколкото към жена близо до 50-е.

Обаче любовта не пита както в живота, така и в книгите. Не те кани на вечеря, за да провери тихо и любезно дали си готов за всичко, което предстои, дали те притеснява социалния статус на другия човек, неговото минало, пороци, семейство и неизлекувани травми. Просто идва, връхлита и те оставя да се справяш както можеш, а в случая на Пол истинското съзряване идва наистина рано. Докато неговите връстници сменят гаджета и ходят по купони, той е в една доста по-заплетена и сложна връзка. В началото това го кара да се чувства голям, притежател на необикновена история, много по-смислена и различна от глупавите забежки на приятелите му. Сюзан е хем жена на средна възраст, хем с душата и наивността на момиче, непознаващo друг мъж до този момент, освен законния, с когото отдавна няма интимни отношения. Може би по този начин ситуацията изглежда по-невъзмутителна –

двама души със сходна психика и опит се обичат, годините нямат значение за изживяващите, само за близките им.

Едно от нещата, които си мислех за мен и Сюзан навремето, а и сега, след толкова много години, е, че много често просто нямаше думи за връзката ни, поне не подходящи думи. Може би това е заблуда, в каквато изпадат всички влюбени относно себе си: че не подлежат нито на описание, нито на категоризиране.

Колко е хубаво началото на всяка история винаги – Пол не може да повярва, че на света други хора се обичат като тях, а в последствие, че имат и подобни проблеми. Когато Сюзан поема по пътя на своето тежко самоунищожение, младият влюбен показва завидно търпение, сила и отдаденост, той посещава най-хубавите си години на тази единствена история, която ще бележи целия му живот. И докато се връща назад и си припомня какво е изживял, си задава  редица любопитни въпроси за паметта, за силата на миналото, тленността, ролята на жертва, сексуалността. Барнс е майстор на емоционалното разголване, а в „Единствената история“ и трите части изобилстват от цитати, които читателят иска да си повтаря наум, възхитен, че някой е успял така добре да опише онова, което трудно се преживява и още по-трудно излива на лист хартия.

Структурата на романа ни представя случващото се от първо, второ и трето лице. Усеща се, че Барнс не съди в нито една част, той не посочва с пръст кой намира за лош или добър, просто прожектира и очаква четящият сам да си направи изводи. Докато единствената история на Пол преминава през всякакви повратни точки и емоции, читателят неизбежно започва да се пита може ли една любовна история да разчита наистина на паметта. Опитваме ли се винаги да се изкарваме по-добри, отколкото сме? Забравяме ли умишлено разговори и лица, от които ни се свива сърцето, изтриваме ли миналото си, за да съществуваме в настоящия момент?

Макар в почти всяка книга да се говори за любов, а на пръв поглед историята между и Пол и Сюзан да е клише, Барнс не е нито по елементарните сюжети, нито по баналността. Той е мъдър наблюдател, който осмисля задълбочено живота и човешката психика, има достъп до нейната сърцевина. „Единствената история“ е тежка, разрушителна, пленителна, възмутителна, може и да завършва безславно, може и да не е така, може да е всякаква, но не е по-малко истинска и всеки има такава. Онази единствена история, за която си заслужава да се говори.

И ако тази история не ти се е сторила достатъчно драматична, Дом на киното имат точно това, от което се нуждаеш.