Щастието е отвъд случките на големия град: Лора Кънева
Без обхват, или пътуване навътре към себе си
И докато всички се лутаме между стените на домовете и мислите си и се чудим как да преживеем "социалната изолация", която ни беше наложена, героите на тази поредица (с работно заглавие "Без обхват" – всички интервюта можеш да прочетеш в новия дигитален брой на Go Guide тук – бел.ред.) сами са избрали да бъдат далеч от градския шум и случките му, за да погледнат с широко отворени очи навътре към себе си и към един по-щастлив живот, за който ни разказват.
Лора е от онези свежи агенти, с които споделяхме почти всеки дансинг в града. От собственик на ПР агенция и парти енимъл обаче тя се трансформира в момиче от село, чиито занимания са да плете чорапи и да разсажда плодове и зеленчуци.
„Социалната изолация“, от която всички се страхуват днес, ѝ доставя върховен душевен мир и определено има какво да научим от нея.
Последните седмици се оказаха особено трудни за хората, свикнали с всички благини, които градът предлага, а ти доброволно се отказа от тях, за да търсиш себе си на село. Как взе това решение?
Очаквах от известно време да се случи нещо подобно. Затова съм и на село, подготвена за поне 3 месеца изолация. Известно време преди да дойда тук, бях доброволка за 7 месеца на една хижа в Рила. Там отидох, за да бъда далеч от хората, от които, честно казано, ми беше дошло до гуша. Благодарение на времето, което прекарах в планината, си изчистих ума и съзнанието до някаква степен и реших, че мястото ми не е в големия град. След това срещнах любовта на живота си, заедно направихме много промени, изкоренихме много от лошите си навици и някак животът ни доведе тук супер естествено.
Какво научи за себе си, поставена в подобна „социална изолация“?
Научих колко много неща са умеели предците ни, за да „оцеляват“ на село. Научих, че всичко, което те са правили, и аз го мога, просто е трябвало да осъзная кой е истинският начин на живот. Животът на село е съхранил българското през всички тези векове на изпитания, а сега – всички газ към столицата да изкарваме пари… Да, но с цената на какво? Време, щастие, връзка с природата, разбирателство, чист въздух, спокойствие, смислен живот?
Как те накара да погледнеш към себе си тази промяна?
Погледнах много надълбоко в себе си, наблюдавам се и виждам как всичко се променя, всяка следваща секунда аз съм друг човек, също както природата около мен. Чудесно е да можеш да наблюдаваш всички сезони в градината си – точно както наблюдаваш и цялата палитра от настроения вътре в себе си. Когато спреш да мислиш за себе си, вече си свикнал с режима. Будиш се с мисълта какво да правя днес, за да може светът да е по-добро място за живеене.
Казват, че понякога всичко, от което се нуждаем, е малко самота – ти кога и как го разбра?
Преди да почна да ходя в Рила планина – в София го осъзнах. След всичките събития, хора, суета, простота, живот без смисъл… Какво ще оставим след себе си? Тогава се замислих, ако утре се събудя на един връх с още 10 000 човека около мен и всички сме голи и без нищо – кой от нас ще се опита и с какво ще помогне, за да оцелеем? Колко ще търсят телефони, цигари, наркотици, храна и всякакви други зависимости? Колко ще се опитат да построят подслон, ще намерят храна и вода, ще запалят огън, ще помогнат на друг или просто ще се радват че са сред природата? Аз реших, че искам да съм от вторите, а в онзи момент бях от първите.
Колко време ти беше нужно, за да се адаптираш към новия си начин на живот?
Ние купихме стара къща, необитавана от 10 години, и след 2 дни дойдохме да живеем в нея… Не мисля, че ми трябваше много време да се адаптирам.
Лукс ли е тишината в днешно време?
Ох, нямаш идея… Тишината на селото, в което сме, е забележителна. Особено в зимните дни, когато вали сняг и комините пушат, или летните вечери, когато само светулките и щурците са навън. В тези моменти спираш да мислиш – това е луксът за „модерния“ човек. В града постоянно се случва нещо и шумът те засмуква, стресът дебне зад всяка улична лампа.
Все едно дълго време да гледаш телевизия, да сменяш каналите и изведнъж токът да спре… Така се чувства промяната.
Как хората приеха решението ти да замениш голямото с малко населено място?
Приеха го… Повечето ми близки и приятели знаят, че каквото и да ми скимне – ще го направя, така че просто ме подкрепят в начинанията безусловно. В началото имаше много въпроси, но аз отговори нямах, просто знаех, че правя правилното нещо, защото всичко в процеса на изменението се случваше много лесно.
Това да останеш дистанциран от случките на големия град не е ли най-големият страх на съвременния човек?
Аз бих казала, че е най-голямата му тайна и съкровена мечта. Откакто съм тук, всъщност много хора ми писаха, че от години си мечтаят за такъв живот, но все не им достига кураж да направят първата стъпка. В моментната карантина хората в града си стоят затворени по апартаментите и не могат да правят нищо навън, а аз не мога да смогна с работата по двора!
А на теб какво ти липсва от града? Има ли нещо, на което все още не можеш да намериш заместител?
Тъй като си отглеждаме сами храната – съвсем скоро няма да ми липсва нищо. Спряхме цигарите, кафето, алкохола и месото – без тях животът е прекрасен, а бюджетът – минимален. Има два магазина в селото, доста от нужните ни неща си ги поръчваме в по-големи количества от интернет – да, доставки се правят и по селата, при това безплатно над определени суми. Засега ходим до града само за строителни материали, но след като приключим ремонта на къщата, мисля, че ще сме напълно независими.
Кои са вещите, които взе със себе си, когато замина?
Взех си спалния чувал, газовия котлон, който баба ми подари, къмпинг душ, цървули и удобни работни дрехи и ръкавици.
За какво мечтаеш в тези смутни времена?
Мечтая си почвата ни да е плодородна, хората да са здрави, осъзнати, природосъобразни, да се събудят и да видят, че светът, в който живеем, има нужда да го променим към по-добро. Човекът е единственият вид, който не се нагажда според природните условия, а ги променя както му е изгодно на него. Мечтая си повече хора да спрат да търсят щастието извън тях, да забавят темпото малко и да поемат глътка въздух, за да го намерят вътре в себе си.
Колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив?
Малко, колкото едно семе от стар български сорт.
Ако още не си прочел новия дигитален брой на Go Guide, можеш да го направиш тук.
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
редакторите
