Нещата от живота

Представяме ти един от разказите на Мила, който ще можеш да чуеш съвсем скоро на живо

На 5 януари 2010 година в 23:50 една Звезда срещна една Комета. Звездата беше от онези мъже, които бяха подредили живота си в строен комунизъм. Имаше всичко, отвън животът му изглеждаше перфектно, всичко се въртеше около него, той правеше каквото си поиска и всичко това му беше простено. Кометата беше от онези прелитащи през времето и пространството агенти, които причиняваха само неудобство и проблеми, и когато във Вселената се появи пресечната им точка, някъде в Космоса онзи, който отговаря за предначертаването на траекториите, си каза „Ауч“.

Звездата живееше мечтата, превърнала се в реалност.

Беше станал част от интелектуалния елит на града още в университета, носеше бели ризи и хубав часовник, беше приятел с актьори и писатели, обикаляше баровете, познаваше всички, никой не знаеше какво точно прави, но всички обичаха да общуват с него, защото той беше измислил перфектната стратегия за комуникация с всеки тип човек. Отиваше при всеки поотделно, хвърляше сериозен поглед, отпиваше от водката си и тихо, през въздишка казваше „Искам да знаеш едно. Аз ти се възхищавам! Ти си велик! Ти си моят герой!“. Беше заучил фрази, с които ласкаеше и ласкаеше жени, мъже, артисти и бизнесмени, приятели и врагове. Казваше им „Ти си победил живота!“ или „Копеле, ти си по-голям от Сътворението!“, или „Чувствам се като момче, което за първи път вижда любимата си играчка на супергерой оживяла!“.

Кометата живееше реалността, превърнала се в мечта. Тя винаги беше принадлежала на елита, беше видяла и двете страни на луната, носеше мъжки бели ризи, но никога не носеше нито часовник, нито телефон. Имаше нахална физиономия, силен глас, перфектна дикция и най-често казваше на хората „Продължавам да се изненадвам колко тъпи можете да бъдете в действителност!“.

Не ласкаеше никого, не обичаше да влиза в личното пространство на хората и ненавиждаше хората да я докосват.

Често стоеше като чисто луда на фона на цялата нормалност на света, но в моментите насаме със своята деликатност тя винаги, винаги знаеше точно къде е, точно какво прави и точно кого иска да впечатли. И го правеше без готови формули.

Пресечната им точка се оказа във вселената на неограничените вероятности, където възможното и невъзможното се пресичаха, за да създадат теория на алкохолния абсурд. Той я откри в бар. Гледаше я с обожание, тя него – като новозабогатял селянин. Приближи се до нея и ѝ каза „Аз ти се възхищавам, на шахматната дъска на живота ти си и Царицата, и Царят, ти си котка, покривна идиотка, всяко твое движение вляво и вдясно е като махалото на Фуко, инсталирано във вътрешния ми свят! Всеки мой ход по дъската към теб е грешен, но не мога да оцелея, без да го направя!“. Тя отговори „ХАХАХАХАХАХА!“.

– Кога мога да те видя? Сама!

– Въпросът е не „кога“, а „дали“ и отговорът е „не“.

– Не си задавай въпроси сама.

– Не ми казвай какво да правя.

Бесен на нейната несериозност, той я целуна. И пак. И отново. Тя не му отговори. Стоеше абсолютно безучастна и отказваше да играе. Докато той не каза „От 4 години живея с една жена, която обожавам, но никога няма да си простя, ако не играя с теб“. И тя се влюби.

Покривната идиотка стъпи с двата си боси крака на горещия ламаринен покрив и не помръдна оттам.

Отидоха в дома на Домакина. Домакинът имаше апартамент в центъра на града, в който се случваха безкрайни, частни, интимни, малки, средни, големи, публични и тайни, шумни и глухонеми партита. Ако диванът в хола му можеше да говори, стените щяха да се изчервят. Толкова много разврат, изневери, гениални провидения, свръхдози, пиянски амоци, философски и математически открития, тихи истерии и космически еуфории беше понесъл върху себе си този стар, стар диван. Апартаментът на Домакина и мястото, където можеш да заведеш любовник, ако нямате терен. Всички, които го правят, са като тайно общество, което почита Домакина като свой малък Бог на Изневярата. Ти, той, тя сте обвързани. Някой от вас може би има дете. Някои може би имат дори скрупули, но стигне ли се до входната врата на Домакина, всичко остава отпред. Вътре всеки прави каквото си иска. Стените са пропити с миризмите, мислите и издишания въздух на всички любовници. Понякога, когато си дошъл само за кафе, можеш да усетиш как без всякаква причина в теб се заформя топка от чувство на вина. Хората от „Тайния орден на Дивана“ нямат членска карта или амулет с някакъв символ, например брошка във формата на позлатен фалос. Те просто имат телефона на Домакина.

Звездата отведе Кометата в апартамента на Домакина. Домакинът беше приготвил бутилка перно, пресен ананас и плоча на Ленърд Коен. На излизане каза „Оставил съм ви чисти чаршафи, звъннете като приключите“. Звездата се оплаква, че вятърът му е вкарал нещо в окото. Кометата си сваля сутиена.

„Кога ще те видя отново?“, попита Звездата. „Не знам!“, отвърна Кометата. „Защо казваш „не знам“, все едно е краят на света?“, попита я той. „Защото да не знам нещо наистина е краят на света“, отговаря тя, закопчава бялата си риза, грабва палтото си и излиза. И тази сцена се повтаря всеки ден в продължение на три месеца. Три месеца с превъртането на ключа в апартамента на Домакина те влизаха в своя собствен космос.

Космос на секс, любовомраза, спорове, скандали, превъзходство и изравняване, разбиване на сърца, вътрешни взривове, учестено дишане, червено червило по възглавницата, смях, стиснати юмруци,

ти си велика, а ти – не, цветът на косата ти е татуиран от вътрешната страна на кура ми, името ти е под кожата ми.

Когато на третия месец Кометата се прибира у дома в 4 сутринта, забелязва, че по погрешка е облякла бялата риза на Звездата. Пише му „Извинявай, че ти пиша по това време, но сме си разменили ризите. Обади ми се, за да се разберем!“. Получава отговор „Не знам коя си, но аз съм жена му, очаквам дете и моля никога повече да не го търсиш!“.

И тя си дава сметка. Това не е яко. В тази игра освен царица и цар на дъската има и други фигури. И изчезва. За дни, за седмици. Няма я. Преминала комета, отнесла каквото могла покрай себе си. Знае, че това е най-правилно. Знае, че е влюбена. Липсват ѝ целувките с вкус на перно, Ленърд Коен, странните диалози, които винаги, ама винаги приключваха със скандал. Липсва ѝ фактът, че при скандали тя започваше да го удря, а той стоеше насреща и се смееше. Липсва ѝ онова усещане, че го превъзхожда, че той го знае, че я гледа като парче магична материя, че в най-интимните моменти ѝ пее You make me feel so young на Синатра. Готова е да се откаже от това, за да го види просто ей така. Колкото да му каже „Изненадвам се колко тъп можеш да се окажеш в действителност!“ и той пак да ѝ заговори за философи и 60-арско кино, за да се доказва. На нея вече не ѝ е важно хората да имат нужда да се доказват пред нея, а на него му е все по-важно важно да ѝ се възхищава. Те бяха перфектната комбинация егоцентрици, но на шахматната дъска не бяха само той и тя. Ако тя наистина беше оживялата любима негова играчка на супергерой, сега отново беше станала пластмасова и той ѝ извиваше ръцете, огъваше пластмасата, докато единият от двамата не прокърви. И това болеше на космическо ниво.

Той не спря да я търси, може би не знаеше какво се е случило, може би не го интересуваше, не престана да пише, да звъни, да я причаква по ъгли и барове, но тя се беше дематериализирала. Накрая му написа „Забрави, че сме се срещали!“, а той каза „Много добре знаеш, че не мога. И колкото по-истинска си, толкова по-голяма е екзистенциалната дупка, която остави в мен и с която избрах да живея оттук нататък. Цивилизационен избор!“.

Още от тези разкази можеш да чуеш на събитието на Пощенска кутия за приказки, което ще се състои в Grand Hotel Sofia.

Наздраве за любовта със следната статия тук.