Понякога бързите влакове отнемат всичките ни думи

4:35 ч сутринта. Ако кажа, че не знам къде се събуждам, ще е вярно… някъде в Азербайджан – надявам се близо до Гах. В 10 часа предишната вечер в Баку се качих във влак със спален вагон, но в него нямаше купета. Близо 60 човека – жени, мъже, деца и бебе на 2 месеца „спахме заедно“. Без врати помежду ни и без завеси. Само 30 сантиметра деляха сънищата ни.

На всички прозорци пишеше „Авариен изход“ и никой от тях не се отваряше.

А ние аварирахме с всяка следваща секунда, облени в капки пот, на 40 градуса температура. Час след тръгване установих, че заедно с комплект чаршафи за леглото са ми дали и две хавлии. 10 минути по-късно разбрах, че те са крайно недостатъчни. Казах си, че това би трябвало да е от „онези велики пътувания“… Е, да влезеш без виза в Азербайджан не е най-добрият начин да те познават трима консули, но затова пък трябва да си заслужава двата дни път. 

Виж повече: Далечно пътуване, или как да превърнем мечтата в план

И докато аз все още се питам как, защо и къде попаднах, Файдан (36-годишна азербайджанка със „седящо“ място) прекара 10-те часа път с бебе в ръце и в очакване. Синът ѝ Тунджай е само на 2 месеца и 10 дни. Взех го да полежи на леглото ми за малко…

достатъчно, за да не забравя това, което той никога няма да си спомня.

Файдан не говори английски. Не иска и да ме познава. 30 сантиметра за нея не са причина за разговор. За мен обаче те са история, която не мога да оставя недовършена. Намирам преводач. Нейният свят е енигма за мен. От онези, в които си готов да се удавиш, защото знаеш, че ще си е струвало… Колко често ни се случва да си припомняме това усещане и кога спряхме да си го позволяваме?

Виж повече: Пътят към Сантяго, който не води до Сантяго

Файдан е от онези жени, които аз никога няма да бъда. Или може би щях, ако се бях родила другаде. По-ясно от всякога осъзнавам, че животът ни и дори това, което сме, много често се определя от територията, която обитаваме. Не от границите на града или държавата ни. Понякога се случваме просто между четири стени, които често наричаме дом.

В 8:30 ч слизам в Гах. Файдан продължава за Закатала. Нямам представа къде е това и дали някога ще разбера. Моята гара е само железопътна спирка по пътя ѝ. Тя отива на почивка, а аз още не знам…

Кой може да каже на коя гара започва всичко и колко истории лежат под колелата на железницата в Гах?

Гарите винаги са били тихи. Може би бързите влакове отнемат всичките им думи… Те са като хората, които „спират“ за кратко в живота ти и те „отнасят“ – пътуването винаги е „първа класа“ и винаги е твърде скъпо.

Неслучайно гарите „мълчат“. Тишината никога не е празна.

Вагон турист да бъдеш това лято

В отсрещния прозорец не говорят твърде много

Гледа ли новото ни видео?! Виж кои са бюти тайните на лятото