Почит към книгата, която е актуална дори след 128 години.

Кнут Хамсун дебютира с „Глад“ през далечната 1890 година и колкото и да е изтъркано вече от употреба изречението „но все така актуално и днес“, няма по-подходящи думи, с които да се изкажа. Неизбежно е и сравнението с Достоевски и останалите руски класици заради дълбокия психологизъм, на който ставаме свидетели посредством главния герой, представящ се с фалшивото име Андреас Тантен в град Кристияния (името на Осло до 1925-а). Няма значение как се казва той, това е просто една малка подробност.

Всичките му лъжи са изречени само за да запази достойнството си, да покаже на останалите, че е не беден и побъркан, че има чест и не се припознава в окаяните налудничави просяци.

Всъщност той наистина копнее да изкарва пари почтено, затова пише дописки и статии, но много хаотично и рядко получава крони или признание. От един момент нататък нищо негово не се публикува (което ми напомня, че самият Хамсун почти 10 години е отхвърлян непрекъснато и работи какво ли не), търси си отчаяно препитание, но съдбата е винаги там, за да осуети плановете му в последния момент и да помогне за неговото сриване.

„Глад“ се счита за предшественик на модерния роман, той е едно невротично бълнуване и макар нищо особено да не се случва, по-важен е наистина гладът, не само физическият, но и психическият. Тялото е изтощено и слабо, умът почва също да боледуваи тук идва критиката към обществото, към неговото бездушие и слепота. Никой не се интересува от себе си достатъчно, а още по-малко от другия, от несретника, от пропадането му, от възможността за обрат. Малкото ситуации, в които се предлага помощ на героя, виждаме гордостта на съсипания човек, който не иска да бъде разглеждан като такъв. Дори се появява жена, странна, леко налудничава, която проявява интерес, примесен със страх и леко отвращение. Слабата светлина в тунела само напомня какъв би могъл да бъде животът и дори е по-добре да не се беше появявала, защото е база за сравнение, от която боли. Със същия успех може да заведеш за една вечер сираци в приемно семейство и после да ги върнеш в нищетата и самотата им.

Атмосферата е по скандинавски мрачна, потискаща, мизантропска, антипод на романтичната литература и съдник на реалността. На аутсайдера не му остава нищо друго, освен да започне да фантазира, да измисля истории за себе си, за да се съхрани в най-трудните моменти, докато в един момент сам не е сигурен кое е реалност и кое трик на ума. Халюцинациите са плод на изтощението, прогресирането на болестта на всички нива, но въпреки това дори и тогава успява да изпитва съчувствие, веднага след като е постъпил неособено добре и е мразил случаен минувач, дори е искал да го повали на земята и да му причини болка.

Готов е да подари единствената си монета или кифла, изпаднал в някакъв безумен оптимистичен транс и лутащ се в крайности и психози.

Читателя го е страх от него, едва ли би го заговорил на улицата, особено ако го следи с отблъскващия му външен вид, но в същото време му се иска някой все пак отнякъде да се притече на помощ. „Глад“ ни демонстрира социалното неравенство и колко лесно е всичко, когато имаш залък хляб, покрив над главата и портмоне с пари.

Минали са 128 години от появата на „Глад“, но гладът сякаш си е същият, дори донякъде още по-изострен и брутален. Не отвръщайте поглед така, както бихте направили с невидимите окаяни хора по улицата, те са тук, сред нас и им дължим поне тези 208 страници.

Ако имаш нужда от още литература – виж какво ти подготвихме миналия петък или вечният Хемингуей.