Кой иска да поеме смазващата отговорност?

Когато става дума за класици, винаги си представяме хора, които отдавна не са на този свят, получили признание много след смъртта си и почти никакво приживе. Не е така обаче с британския писател Иън Макюън, който за щастие се радва на огромна популярност и у нас, а на български са издадени около 10 негови книги.

Посегнах към „Законът на детето“ с очакването, че без значение как ще ми повлияе историята, със сигурност няма да остана равнодушна (така е с признатите приживе класици, затова искам и небрежно да вмъкна Пол Остър тук). Надникваме в мислите на Фиона Мей – перфекционист и работохолик, съдия с талант в класическата музика, 59-годишна жена с криза в семейния живот и много интересни казуси в съда. Всички я уважават и асоциират с отдаден труд, ясна мисъл и силен стремеж към справедливост, излагане на фактите и разбиране на всички засегнати страни, без значение към кои клонят симпатиите.

Защото все някой трябва да е обективен и да носи смазващата отговорност – както тази на работа, така и в личния живот.

„Преследваше единствено личните си цели, мъчеше се да се убеди, че кариерата ѝ не представлява себелюбива самоцел, лишаваща от живот две или три обичливи и талантливи същества. Ако бе родила децата си, мисълта, че можеше да ги няма, щеше да бъде ужасна. И сега идваше наказанието ѝ – да се справя с трагедията си съвсем сама, лишена от разумни, отраснали деца, които щяха да ѝ се обаждат, да оставят работата си и да се събират около нея на неотложни разговори около кухненската маса, да вразумят оглупелия си баща и накрая да го върнат при нея.“

На моменти Фиона може би ще ви се стори твърде студена и дистанцирана, но случаят на Адам Хенри, още ненавършилия пълнолетие Свидетел на Йехова, който отказва кръвопреливане заради убежденията си, ще я извади от зоната ѝ на комфорт по много параграфи. Той е просто едно младо и талантливо момче, вкопчено в сектата на родителите си. Трудно е да се прецени кое е в полза на децата, докъде се простира влиянието на родителите и какво трябва да се направи, но първостепенно съображение на съда винаги трябва да бъде благополучието на непълнолетния, поне това твърди непоколебимата ръка на закона.

Аз мисля, че не бих спала спокойно на мястото на Фиона, защото тя решава съдби и променя хода на историята на цели семейства. Все някой обаче трябва да го направи, дори и с риск да не види пукнатините на собствения си личен живот, занимавайки се основно с чуждия. В случая с Адам и няколко други читателят си мисли: „Естествено, че точно това е правилното, няма как да бъде иначе, толкова е очеизваждащо“, но тогава изведнъж го зашлевява ефектът на гледните точки и откритието, че нищо не е само черно или само бяло. А когато се намесиш от позицията на авторитета, никога не си сигурен имаш ли, или нямаш право да раздаваш присъди, подобно на някой Бог, удобно настанен в креслото си, който не се съмнява в своята божественост, преценка и справедливост.

Насочете се към която и да е книга на Иън Макюън и няма да сбъркате, но конкретно „Законът на детето“ ще ви накара да се замислите за грешките, които правим, увлеченията, които си позволяваме, изобщо всички неудобни моменти, които е по-лесно да сочим с пръст в другите и да умираме от срам, че някой може да разбере, когато са наши. Фиона Мей е обаче тук, за да раздава справедливост, и читателят не прави изключение.

Какво беше четивото ни от седмица назад, виж тук.