Отново има къде да се излиза и чувството е страхотно

Мечтата на всички активно живеещи хора се сбъдна – заведенията работят! Макар и с намален капацитет, макар и само до 23 часа – всичко е по-добре от нищо. Не знам за вас, но мене вече почваше много сериозно да не ме свърта вкъщи, а принципно съм от търпеливите души.

Честно казано, не осъзнавах колко ми липсват заведенията до момента, в който не седнах отново на ресторант. Сигурно така се чувстват хората, които излизат от затвора – мога да опиша всеки слънчев лъч през прозореца, помня всяка шега на сервитьора, исках да изям цялото меню. И почти успях, после яко опаковахме за вкъщи. Никога не съм вярвала, че толкова много ще се радвам на малките неща в живота. Като например да хапна една паста, без това да значи час готвене и редене на маси,  а после куп чинии колкото небостъргачите в Дружбай.

За социалния аспект пък не искам да отварям дума даже.

Добре че всички сме в един и същи филм – иначе много щеше да ме е срам. Цяла зима общувам основно по зуум и с група тествани приятели (каква игра на думи, а?). Когато през другото време прелитах по улиците, цялата бях опакована в шалове, маски и очила, така че за повече от махане с ръка се спираше само за особено близките. Сега със засилка се завърна една позабравена категория – далечните познати, с които разменяме по едно изречение, ама не сме сигурни защо. Аз лично нямам отговор на въпроса „Какво правиш“ – сега по-малко от всякога. Голямо пулене падна първите десетина пъти, доста окуърд, но общуването е като карането на колело – не се забравя напълно, просто яко излизаш от форма.

Друго си е вече да има къде да се видиш с някого, без това да изисква основен ремонт у вас. Да не говорим за работните виждания, които доскоро се случваха със съмнителни разходки от по час в парка, все едно ще преразпределяме наркотеритории в „Люлин“. Ами някои хора просто не искам да ги допусна в дома си, толкова ли е странно? Предпочитам пневмония пред това.

Много важна подробност. Не всички имаме лукса да живеем сами.

В един момент имаш нужда да избягаш от зоопарка у вас, преди да полудееш и да изпозастреляш всички маймунки по клетките. Ако ми разбирате елегантната метафора. То бива бива пандемия, братче – ама това вече край няма. Както изкрещя веднъж една учителка, дето ни хвана да пушим зад даскалото: „Вашето нетърпение става безгранично!“. Не разбрахме какво иска да каже авторът, но много се смяхме. Накрая ми беше станало точно ей такова – безгранично нетърпение.

Не на последно място, заведенията дават възможност да се случи нещо. Какво? Никой не знае. Дано да е нещо приятно. Нали затова излизаме навън – за да трупаме положителни и забавни емоции. И материал за нови статии, разбира се.

Още веднъж: Честито отваряне на заведенията и дано клубовете скоро да ги последват!

На фокус са жените 

Пусни се в Tik Tok с нас.