Или какво всъщност значи Xennial!

Някои казват, че родените през 80-те са от поколението на „милениалите”, но за тези от нас, които искат да са напълно честни и всичко да е ясно, трябва да признаем, че не всичко, свързано с това поколение, ни пасва.
Родена съм през 1985 година. Не обичам да пия кафета в дълги чаши. Нямам регистрации във всички социални мрежи. Нямам и спестявания, а на 32 все още живея под наем и тъгувам за времето, в което си играехме на „Стражари и апаши”. Всичко „хипстърско” ми изправя косата и ме кара да си пусна някой сериал, който да зяпам с часове. В същото време, както е с „милениалите”, нямам особена идея за бъдещето и изпитвам вечната неудовлетвореност, че не съм изпълнила мисията си в живота.

Знам, че съм дошла на този свят за нещо повече и едва ли моята мисия е да топля офис стола между 9 и 5, да ям от картонена кутия на бюрото си и да тропам с пръсти по волана всеки божи ден в адските задръствания. Всеки, роден между 1977 и 1985, знае за този проблем. Тези девет години не са достатъчни, за да си имаме своя собствена буква за поколението, като Yи Х. Ние лежим между две поколения и между две напълно различни вселени – аналоговата и дигиталната. С единия крак сме в поколението X и с дупе в поколението Y. Е, не ни е много удобно, но съдба… Ние сме т.нар. ксениал” или Xennials – термин, измислен от австралийския антрополог Дан Уудман.

И ние като поколението X като малки сме играли навън, скачали сме на дама, отивали сме „да извикаме” съседчето и викахме Дама пика, но и като поколението Yсме чакали с часове да свалим някоя mp3-ка, модемът „да се върже” и сме се молили съседката да не се оплаче, че „пак държим телефона” с часове. Нямахме възможност да пишем есемеси, че ще закъснеем, а просто чакахме с часове на Попа или на Пощата в Пловдив, а днес имаме по 4 – 5 чат програми, чието постоянно бибиткане е на път да ни докара нервна криза и желание да ударим главата си в тоалетната чиния. Първият ми компютър беше с Уиндоус 98 и мислех, че ако натисна копчето за рестартиране, той ще гръмне и изгори в адски пламъци. Сега техниката е нещо не толкова сакрално, но пък е нещо, без което не си представяме живота. Сякаш сме родени да я използваме. Все едно не можем да си спомним живот без нея.

Първите ни видеоигри бяха на дискети и дискове, а днес играем с VR очила, а добрият стар Heroes of might and magic е сякаш от 19-и век и на нея е играла кралица Елизабет Втора.

Растяхме във време, когато родителите ни можеха да намерят „локацията” ни само ако ни викат през терасата като полудели. Днес всеки и всичко, дори хладилникът ни, знае къде се намираме. След като пораснахме, технологията постепенно завладя живота ни. Имахме време да свикнем с нея и в същото време сме достатъчно млади, за да цъкаме на плейстейшъна.

Пораснахме във време, когато войните като онези, които са ужасявали поколението на 60-те години, са вече далеч, а войната в Афганистан, Ирак и тероризмът, които ужасяват сега „милениалите”, не ни бяха на главите като деца. Най-големият конфликт беше дали да слушаме Green Day или Oasis.
Или с други думи: ксениалите не са нито твърде оптимистични, нито твърде депресирани. Някъде по средата сме. И освен ако не сте от „драма кралиците”, спокойното и балансирано място „някъде” по средата ни прави доста щастливи хора.

Ето и нещо за тенденциите в денима.