За всичко онова, което изпитваме сами. За всичко онова, с което трябва да живеем сами. За всичко онова, с което трябва да се справим само и единствено сами.

Студено е навън, жадуваш топлината, която тъй искрено очакваш да завариш у дома си. Прибираш се. Топлината е била само илюзия. Тук, у вас, е даже още по-студено дори и от времето навън. Вятър не духа. Само сух студ. Студ, сковал душата ти.

Страх те е от всичко, което кипи в теб, пържи се в страховете ти и така старателно се изпича като коледна свинска пържола в печката на твоите окови. Страх те е от всичко около теб, страхуваш се от скритото, страхуваш се от видимото. Всичко те плаши, но най-превземащият ти страх не е отвън, не е олицетворение на друг човек, не е облик на митично чудовище. Най-голям страх изпитваш единствено към себе си.

Сковаваш се като дете, наказано в ъгъла. Замръзваш като девица в първата си брачна нощ. Вледеняваш се при мисълта за всичко онова, което криеш в твоята красива главица. Какво толкова криеш? Какво се опитваш да закопаеш толкова надълбоко, колкото един сериен убиец копае в гората по средата на нощта?

През повечето вечери много бързо се вкарваш в релси. Умът ти прескача от една задача на друга и така, докато организмът ти и цялото ти същество са толкова изтощени и до болка отегчени, че просто се просваш в кревата и заспиваш. На сутринта всичко е под контрол. Спомена от снощи го няма. Няма я подаващата се ръка на миналото, настоящето, бъдещето, която така злокобно изниква от гардероба ти. Твоята ръка, събираща в дланите ти всичко, което се опитваш да държиш много навътре в себе си. Невидимо за другите, невидимо понякога дори и за теб.

Точно тази ръка, опитваща се да те докосне, да те погали и после да те сграбчи към нещо, което дори и не искаш да си представиш.

Но знаеш, че е там. Няма я ръката, но я усещаш. Понякога при необикновени условия е почти невъзможно да обуздаеш неспирния мустанг в главата ти, който като животно, избягало от клетка, не знае накъде да потегли и се блъска във всичко по пътя си, разрушава го. Понякога в навечерието на Черен петък, петък 13, новолуние, свръхлуна или просто при срещата с черна котка не може да се преструваш, че всичко е наред. Тогава виждаш така наречената от мен червено-черна мъгла.

Мъгла, събираща в себе си всичките ти страхове, целия ти гняв, който ти толкова дръзко и мощно се опитваш да задържиш в себе си. Мъгла, олицетворяваща цялата тази тъга, скръб и в същото време неистова ярост, които ти толкова грижливо прибираш в себе си при първия им опит да се покажат на бял свят.

Страх те е, че ако твоята червено-черна мъгла излезе наяве или бъде видима за околните, или не дай Боже за близките ти, то това ще бъде краят. Страх те е, че никой не може да понесе всичките тези чувства, които са толкова силни и могъщи, че понякога е трудно да държиш кафеза им затворен. Ужасява те мисълта, че добре уравновесен човек като  теб може да бъде способен да бъде първично жесток, като уплашена змия, която не знае друг механизъм за справяне със страха освен самата атака.

Е, ако съвсем случайно някоя студена вечер си у вас и не ти е топло. Зрението ти е като на бик и виждаш в сигнално червено. Очите ти не фокусират нищо толкова добре заради някакво си там червено-черно перде, което все едно някоя стара баба е проснала пред лицето ти. Е, то тогава е хубаво да знаеш, че не си единствен/а. Всички сме така по свой си начин. Някои имат по-дебела маска, други биват определяни като свръхемоционални. Не мисли, че е толкова самотно да се бориш с това, а и не смятам, че е нужно да го правиш! Развей червено-черното знаме, пусни бика навън и ще видиш, че хората, които трябва да са с теб, ще се окажат най-опитните дресьори, най-прочутите тореадори и най-силният сибирски вятър, който ще разкара червено-черната мъгла, и отново ще си ти!

Фен ли си на Ема Стоун и Райън Гослинг?