Върни ме във вечната пролет на нашата обич, защото съм изморена от пътища, по които се разминаваме охладнели...

Есента е красива, когато птичките отлитат на юг, а юг се оказва в сърцата ни. Целувките ни винаги са по-тихи от нощта, когато си спомняме за тях, усмивките ни са глупави, излъчват още топлина, сетивата се разбиват като прашец по ръбовете на възглавницата, докато галиш лицето ми, а последните следи на слънцето се опитват да разбутат завесите, за да се видим по-добре. Да чуем какво си казват лицата ни едно на друго по-добре.

Обичаш ме безмълвно, но мога да те чуя, защото любовта е сляпа, но не е глуха. В сърцата ни пляскат криле, цяло ято кръжи в небето и там е пролет с много птици, защото една птичка пролет не прави. Чуваш, нали?

Студено ли е, обичаме се най-силно, тогава скриваме цялата пролет с всички птичи крила вътре в нас. Не оставаме само до ефекта на пеперудите в стомаха.

Един път изживееш ли пролетта на чувствата, не те е страх от стихиите на никой сезон. Дори когато дойде краят на тази пролет.

Краят е, когато гледам в устните ти и не чувам нищо. Колкото повече говорим, толкова по-малко думите означават. Птиците спират да летят, а с тях и ние.

Тежестта на крилете е като на думите, които чуваме от други хора за себе си, а не можем да достигнем значението си един пред друг, когато сме един пред друг. Казвам ти, любовта е сляпа, но не е глуха и няма. Може да обичаш шумно в крясъци и смехове, по партита, където пускаш всичките си бесове. Може да обичаш тихо, в шепот и крехки стонове, но никога не може да обичаш в абсолютна тишина.

Продължаваш ли да търсиш някой, който да те почувства, без да му покажеш причина, за да го направи – губиш го. Едновременно целият може да си направен от причини за обичане.

Изморен от всички пътища, по които се разминаваме хладно, загубили се и премръзнали по столичните спирки. Изгубили сме топлите сезони на своите чувства, потънали в меланхолията на онова докосване, което не се изтрива, а под леда пак грее като сърце, което не се отказва да обича и се бори за следващото изтуптяване.

Има толкова причини в теб да обикнеш, да почувстваш, за да бъдеш почувстван. Всеки ден дори в яростните студове да усещаш пролетта в себе си, защото е останало поне едно птиченце, което размахва криле. Последната надежда, която няма да подминеш, защото думите ни означаваха всичко, а сега всичко е по-тихо, отколкото трябва, и само този звук ни остана.

Едно птиченце в сърцето не връща думите, не прави пролет, но пази надеждата, че всичко някога с някой друг може да означава това, което е било. Автобусът ми идва и се усещам топла и цяла, дано и ти си така някъде там, по пътя към отделната пролет, на която се научихме заедно, но ще получим с някой друг.

… Защото понякога да можеш да избереш, е най-прекрасното чувство на света.