Три пропуснати, две съобщения и едно до болка познато чувство

Отново го направи. Каза, че няма да го правиш повече. Викаш ми линейка. Колко мило. Май трябва да съм благодарен. По пътя за линейката ми казваш, че нямаше желание да се стига чак дотук. Нямаше желание и този път да прекрачваш граници. Но го направи. След всяко обещание го правиш все по-силно и все по-унищожително. Този път прекали. Усещам го. Усещаш го и ти. Този път за малко ме уби.

Приемат ме в болницата. Вече мълчиш. Няма време, веднага трябва да ме закарат в операционната. Виждам ги. Виждам ги с полуотворени от болка очи как прилежно се измиват. Виждам ги как, докато ме гледат, си слагат ръкавиците. Да не би да се опасяват, че това е заразно? Или може би се притесняват да не им се случи и на тях? Или пък даже се притесняват да не го преживеят точно това нещо, което аз преживявам отново? Не знам, но се пазят. Заразата е във въздуха.

Влизат в операционната, няма ме вече. Режат, кълцат. Блендират всяка моя част, която е била жертва на твоите пробождащи рани. След човешката кайма, която остава от мен, започват да лепят.

Подреждат всяка нова част на мястото си. Настройват очите ми, за да мога отново да те погледна или за да отвърна поглед веднъж завинаги. Не знам кое от двете. Закрепват ръцете ми, за да мога отново да те прегърна силно или този път за да те отблъсна възможно най-далеч от мен. Не трябваше да го правиш. И двамата съжаляваме толкова много тази твоя уж последна, а същност много поредна грешка. Остава сърцето. Май и тези мили хора не знаят какво да правят с нещо толкова вехто. Подават си го от ръка на ръка. Уж учили 6 години, пък все едно за първи път виждат отворено човешко сърце. Споглеждат се, поглеждат ме и мен. Слагат го обратно. Закърпили са го, колкото е възможно. Възстановяването зависи от мен и от някаква чудотворна силна, но не и от теб.  Направили са всичко, което са могли. Свалят се ръкавиците. Ръцете се мият отново.

Вече съм в „Реанимация“. Тук съм този път наистина. Очаквах, че докторите се предполага да те накарат да се чувстваш по-добре… ама не. Сега боли още повече. Всяка предишна заздравяла погрешно рана сега е отворена наново. Кърви. Пропива марлите, наслоява се върху болничното легло. Прободните ти думи този път наистина за малко ме убиха. Да, точно  така, с думи и само единствено с думи може да ми причиниш всичко това. Нещата, които ми каза, трябваше да бъдат хирургично премахнати от тялото ми, от душата ми. Сега съм чист, сега съм в стерилно отделение. Нищо не може да ме нарани, нищо не може да зарази.

Протягам се към телефона върху нощното шкафче. Три пропуснати, две съобщения и едно ново чувство. Чувство на избор. Чувството на свобода.

Мога да не ти вдигна или да не ти звънна никога повече, съобщение от мен може никога да не получиш. Нов съм. Изрязаха всяка част от теб. Сега съм цял и съм в съзнание. Ех, какъв хубав нов живот ме чака. Нямам търпение само да се възстановя и да стана на крака отново. За малко дори и аз повярвах на тези мои мисли. Дори за миг забелязах усмивката на един истински щастлив, свободен човек. Всички тези мисли, мечти и представи се изпаряват, когато осъзнавам какво правят пръстите ми. Набират те. По-добре режи този път. По-ловко пробождай. Кога ли ще разбереш? Кога ли ще се убедиш, че няма как да ме довършиш точно ти? Няма как ти да сложиш края, аз трябва да го направя.

… За да намеря човека оазис.