5 стихотворения посветени на София

София като вдъхновение - Нашият град в рими

„София, братче, е центърът на просветата“, пееше Тодор Колев, а растящата, но не старееща столица е възпята в не една и две песни и стихове. Как поетите, живели в града ни, го описаха на белия лист, можеш да прочетеш надолу:

Христо Смирненски

Витоша, разбира се, е едно от нещата, които ни правят уникална европейски столица. Докато всички други си имат река или море, нашата София си има планина и гледката към нея в топъл есенен ден е достатъчна, за да оправи настроението и да ни даде повод да помечтаем за звездни вечери на Копитото и слънчеви дни по пътеките.

Виж повече: Този град не е за сбогуване

Алеко Константинов пръв заговаря за красотата на родната природа и за ползата от туристическите преходи за душата, но след него повечето ни поети също обръщат поглед натам. Яворов посвещава пиеса на случващото се в полите на Витоша, а за Смирненски тя е загадъчна и нежна, в контраст с покварения каменен град:

Цветарка

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.

Димчо Дебелянов

Една от разбитите души на каменния град откриваме в стихотворението на Дебелянов. След вечерната студенина на Смирненски тук срещаме самотата на нощта и дъждовните улици, в които е можела да се случи, но не се е случила любовта.

Спи градът

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва – чист и драг –
и скръбта расте, расте, расте…

Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото – ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик:защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми…

Николай Лилиев

С утрото по софийските улици се понася и надеждата, а Николай Лилиев, за разлика от лирическия герой на Дебелянов, не е самотен, а вижда брат във всеки непознат.

Из „Градът“

ТРЕПТИ умората на сънний град,

и утрото, надежда и спасение,
разгъва своята лазурна дреха.
Животът се пробужда вечномлад,
в душите на бездомни и смирени
с лъчите на желаната утеха.
Аз виждам брат у всеки непознат,
и сред тълпата, що гърми край мене,
мечтите неродени се възеха.

Да можех сам да бъда сред града
и да ловя желанията смътни
на своите сестри и братя бедни,
та в горестния шепот на дъжда,
когато безутешна вечер тътне
и впива пръсти, пламенни и ледни,
в душите загрубели от труда,
да бъда страж на тъмни и безпътни
в часа на изпитания последни.

Виж повече: Обвързан със… София

Атанас Далчев

За разлика от поетите романтици Далчев се вдъхновява от ежедневието на града и открива щастието в малките неща. Задните дворове с техните скрити тайни от детството и с техния есенен дъх на печени чушки са неразделна част от усещането за София.

Задните дворове

Строгите фасади не обичам:
те са лицемерни и сурови,
но затуй как силно ме привлича
чудото на задните дворове!

Тук едни над други до стрехите
се редят балкони от желязо,
с клетки, накачени по стените,
и сами подобни на кафези.

От зори, та чак до вечер късна
всеки ден от тях се носи викот,
песни, смях и говор непрекъснат:
птици и дечица чуруликат.

Всеки ден, докато падне мракът,
шетат тук жени червенобузи
със ръце, заголени до лакът,
и разкрити на гърдите блузи:

ту изстискат с две ръце прането,
свели кръст, насмалко да го счупят,
и на двора, сякаш от небето,
тежки буреносни капки тупат:

ту прострат бельото си пред взора
на съседа, без да се срамуват,
и с това бельо подобно кораб
готви се балконът да отплува.

Има празник в тези грижи малки
и понякога салюти има
в удара на гръмките тупалки,
в изстрелите прашни на килима.

Може би, защото е на скрито,
тук животът пълно се разкрива
с постоянството си упорито
в своята безсмисленост щастлива.

Георги Господинов

Най-актуалният от петимата поети ни напомня и за най-актуалния книжен проблем. Съдбата на „Славейков“ е поставена на карта с нововъведенията в столичния пейзаж и е възможно не бурята, а проектите за площада да отнесат вихрено книгите на Стивън, Бронте и Омир.

Покриване с найлони на площад „Славейков“

…защото иде буря иде дъжд

отнесени от вихъра кръжат
разлистват се истории и рози
Фуко и Еко в меките корици
о сатанинско кискане при Ницше
как Кафка се е свил как Стивън
Кинг е блед като найлон найлон
над Сандра Браун и Бронте
над Емили от антикваря над
Емилия над Котарака нищо
че е в чизми над Алиса
Китайските загадки се оттичат
на жълти вади под найлона
найлон над Платон Валери
дръж Керуак къде е Августин
ще отнесе
любовните романи че са леки
защото иде буря иде дъжд
яйце Христос и орех Кристо

тъй баба ми прибираше си пилците
тъй дядо ми завръщаше овцете
и двамата се кръстеха че иде иде
тъй Омир бързаше да изреди
преварил всички дъждове

Ах, колко общество в едно момиче!

Търсиш още вдъхновение? Последвай ни в Instagram

Абонирай се за youtube канала ни и очаквай още много изненади!