Това писмо не е за любов
Когато най-накрая се отървеш от любовта си към някого
Знаеш ли… Този свят е пълнен с очарователни слънчево руси създания със силни ръце и бели усмивки. Ще седна на лицето на всеки един от тях последователно и ще се отъркам много хубаво там, преди да ти вдигна телефона, нещастник. Лято е.
Лято е. Най-сетне. Този август се прераждам и не можеш да направиш нищо, за да промениш това. Прибирам се тихо у дома, при родителите, които ми дадоха всичко, което ти не успя да отнемеш. Никой няма да може.
Аз победих.
Смъквам старата си кожа като змия и я изхвърлям в дерето до двора. Надрана, нахапана, зловеща и жалка. Люспа по люспа. Чисто нова съм. Розова и вкъщи. Никога не дойде тук. Никога не идвай.
Отварям очи в стаята си, закусвам с най-зрелия и сладък домат, който съм слагала някога в устата си, и отново заспивам на люлката в градината като бебе. Преродените правят така. После обядваме и се караме по традиция. Тъпо, но всичко е наред. Всичко е наред, наистина. Семейство.
Тръгвам с колело по баирите и се смея за първи път искрено от цяла непрогледна вечност насам. Без да съм друсана и неадекватна, без да съм „твоя“. Никога не съм била.
А ти ми звъниш в 4 сутринта. Обръщам се на другата страна и заспивам. Шибан психопат.
Най-хубавото нещо, което единствено адът може да ти подари, е блажената свобода на тръгване.
Зад мен всичко гори. Всичко се превръща в пепел. Там си и се влачиш като някакво сакато влечуго с кривата си усмивка. „Искам да те направя щастлива, остани, моля те!“ Лъжа. След лъжа. След лъжа. След лъжа.
Ти си пепел.
Най-сетне, след всичко това, в края на най-дълбоката тиня, отвъд предела на болката животът започва и няма сила на света, която да го спре.
Върви по дяволите.