Go Read: Балада за Георг Хених
Най-истинската балада, която разкъсва и пресътворява, е част от автобиографичната трилогия на Виктор Пасков
Балада за Георг Хених – най-истинската балада, която разкъсва и пресътворява, е част от автобиографичната трилогия на Виктор Пасков, включваща също „Германия – мръсна приказка“ и „Аутопсия на една любов“.
Бих започнала с изречението „Най-добрата българска книга, която съм чела досега“, но да поставям такава териториална рамка на произведение, което излиза от всички граници и спокойно може да се постави сред световните класики, е неправилно.
Все пак тази малка книжка преобърна представите ми за българска литература. Напоени с толкова истина и любов въпреки болката, редовете се заклещват в гърдите на читателя и на моменти затрудняват дишането в опит да преглътне смазващата тежест на Пасковото слово.
Като художник Виктор Пасков размахва четката и смесва палитрата от човешки емоции в картина, която показва живота в неговите низини и върхове едновременно.
Сюжетът ни пренася в недалечното социалистическо минало на България, където хората се борят с нищетата и пороците си. Запознаваме се със семейството на малкия „цар Виктор“, при което ясно личи противоборството на материално (пари, произход, имоти) и духовното (изкуството, музиката, цигулката).
„И аз питам : ако не е порок бедността – то какво е?“, ни пита авторът.
С напредването на повествованието идейният пълнеж се разнообразява и задълбочава, еволюирайки от еднозначна дихотомия в по-сложно изследване на взаимодействието на социални и лични фактори и как се преплитат, за да произведат животворящ или задушаващ ефект върху личността и живота.
Но това не е просто история с лек исторически очерк и описание на битовизма, противопоставен на извисеното; това са думи, които поглъщаш, както беднякът поглъща чаша чай – топлят и разтапят, въпреки че горчи.
Казват, че Пасков може да извисява, но защото преди това е успял да доведе читателя до дъното.
„Баладата“ му е катарзис, който вдишваш и поглъщаш със сетивата и ако не изцяло, то поне малка частичка от теб се преражда.
Връща толкова назад, в обувките на детето, което някога си бил; дълбоко в дебрите на душата, където много, много отдавна сме оставили едно чувство да прашасва пренебрегнато. Любовта. А липсата на любов кара всичко около нас да звучи като стар, неправилно настроен и повреден инструмент, чиито звуци излизат странни, накъсани и неритмични. Жалко подобие на песен.
„Никой виола д`аморе не свири? – Не свири, защо забравило да обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”
Тази книга пита: А ти? Да, точно ти. Ти добър ли си? Ти човек ли си? Кара те да плачеш, но от любов, защото „Въпреки живота – всичко е любов“.
Предлагаме ти гореща книга за горещи дни: Алексис Зорбас!