Едно време се е обичало и така. И не е било лошо, никак даже...

Michel Perez

Едно време се е обичало и така. И не е било лошо, никак даже…

В жегавата юлска нощ нещо шуртеше до слоговете. Притихналата улица в края на малкия град беше като изметена и асфалтът светеше под тънък слой летен прахоляк. Щурците пееха, а мирисът на реката насищаше всичко това с отдавна забравена идиличност. Тихи малки стъпки се прокрадваха по бордюра и после заглъхваха. Мария не бързаше. Спираше вдишваше от нощния хлад и после продължаваше надолу и все надолу към реката. Шуртенето се засилваше. Марица беше започнала да приижда още в късния следобед, но никой не й обърна внимание. Хората брулеха прецъфтелите вишни с мирис на вкиснало, опъваха найлони да падат по тях жълто-кафявите сливи за ракията, вечеряха изпръхналите хлябове с малко сирене и каквото има, целуваха се по крайпътните отбивки, прибираха се от нивите си, правеха любов в напечените от дневната жега малки стаи и наливаха изстудената вода, седяла в мазето при мишките и сладката.

А реката започна бавно да надига своя глас. Първо беше леко боботене, после се усили почти до онзи грохот на водопад, който рядко се чуваше в това тихо място, а след това, когато си намери път по засъхналите завои и застоялите вади, пълни с бурени, шумът й понамаля достатъчно, за да си кажат местните, че нищо страшно няма. И то наистина нямаше, поне за тези, които сега спокойно спяха под чаршафите в тая необичайна юлска нощ. Страшното беше само в диханието на Мария. Тая малка нощна скитница, чиято пазва ритмично се надигаше под бархетната рокля.

Отдавна избеляла от юлските слънца беше тая рокля. С цвят на разредено малиново вино. Видяла много треви, пране на чешмата, простирана и обличана върху загорялата Мариина кожа. Тая селска дреха беше единствената лятна радост в тоя град на мълчаливи баби и обществено мнение.

В този пристан на целомъдрието, традициите и обилните вечери за мъже с грубовати ръце и очи сини като на руснаци. Мария сега леко подръпваше крайчеца на тая си дреха, оглеждаше се плахо, криеше се в сенките и бършеше тънките струйки пот, спускащи се като бримки по челото и между гърдите й. Тя беше развълнувана и плаха, като сърна, уверена и решителна, като ония жени, които я бяха отгледали. Като баба й Гюла, като майка й Катерина, като леля й Радост, които точно е с тоя тих инат и упоритост, с тея бляскави като въглени черни черешови очи, неприсъщи за никой от селото, постигаха всичко, което си бяха наумили. И сега Мария със същата тая родова устременост, със същия жар и плам беше вече извървяла към седем километра от оная висока махала, та чак до малкия град и неговите крайни квартали. Като омагьосана вървеше надолу и все надолу към реката. Ще кажеш, че сякаш някаква невидима сила я теглеше, омайваше я и я викаше тихичко, протяжно, като сватбарска песен.

Не носеше у себе си Мария ни кибрит, ни огниво и тук-таме по камъните, дето пътят свършваше, се препъваше и сякаш на себе си се смееше. А долу, там при слоговете друг дъх на пресекулки мътеше водата. Един висок около 1,85 силует се извисяваше между акациите, наджапал в края на бурната вода се опитваше да се прикрие. Нескопосано, слисано, притеснено. Високият му ръст не му позволяваше ни да приклекне, ни да се изправи в цялост. Ръцете му бяха фини, дълги, други. С пръсти сякаш не познали селски труд. Ни брадва хващали, ни мотика. И пияница не бе тоя чуден човек. Ръцете му не трепереха, ризата му, добре изгладена и затъкната на кръста, издаваше оная чистота и прилежност на градските хора. Сега той от нервност може би беше извадил ножлето си, остро и блестящо, и дялкаше един къс дърво. Малко беше дръвчето, като пръчка, но се огъваше и подчиняваше в ръцете на човека, все едно беше от глина или от оная мека вуна, която се тъчеше в тънко влакно под пръстите на старите и опитни жени. Остри и резки бяха движенията му, уверени, а ножлето сам само блясваше на оскъдната лунна светлина. Дори Марица забави хода си да погледа скитника и неговата дърводелска работа, майсторска, тънкописна. И именно за него Мария събу вехтите си сандали. Боса искаше да стигне до тоя човек.

Прежадняла, с разпуснати коси, разбъркани от вятъра. С крака посивели от селската прах, сякаш изгоряла, като нива, като стърнище искаше да иде до тая река да изгаси пожара си.

И се чу да пукат клони под нечии стъпки и луната стана по бледна, по тихо засвети и се стресна майсторът. Тънка струйка алена кръв прокапа по палеца му и попи в рохката крайречна почва. Загледаха се, ножът падна тихо между двата камъка до крака на човека. Позна той тея пламтящи очи и роклята, избеляла от предишни обичи. От тежък труд и чакане. Нищо не каза Мария, остана права на два разкрача разстояние от него. Като топола се изправи, с оная семейна гордост, с честта на жена, която няма много за губене.

Остави го да я погледа. Да я измери от горе до долу с точността на стрелец, който не иска да стреля. Не приближи и той, ръцете му изтръпнаха, лека хладина се прокрадна по цялото му тяло. Какво искаше от него тая чудна жена. Как не я бе страх да идва тука, в слоговете и да го гледа нахално, остро, зорко, като другар, като равна нему. Нещо удари Мария по крака, наведе се, взе го. На парчето дърво имаше издялкано цвете. Тънко, с венчелистчета и дълга дръжка, която се виеше по цялата му дължина. Цвете с искри в края, като ония водни лилии, които Мария беше виждала по таблите на изписаните легла. В края на дървото едно малко „м“ беше изписано. Разкривено, недодялано, бързо, с капка кръв по края. „Нямам си огниво да те видя!“, се чу сподавеният мъжки глас.

Като вятър планински беше тоя глас. Между два хребета застанал, сякаш правещ ехо, мощен, точен, поразяващ.

Мария бръкна в джобовете, не беше взела нито кибрит, нито светило. Луната не искаше да се покаже, да им свети, да се видят. Чуваше се само тоя грохот на реката, сякаш все по-близо и по-близо. После нещо рязко се пропука и малко по-нагоре клони започнаха да се чупят и камъни да се търкалят. В тая тежка юлска нощ, ще кажат после, на четири бента, Марица скъсала стените, като корда и занесла всичко що имало по поречието. Много животни се издавили тогава, много ниви се наводнили, дето били по на ниското. А хората, живеещи по краищата на малкия град, наизскачали от леглата си като подплашени сърници. По-късно и друго ще говорят – изчезнали от града нямало и от горното планинско село никой не липсвал. Търсили и по наносите и калните блата, дето сега се били образували от наводнението. И под мостовете търсили, два отнесени от бурните води, но нищо не открили.

В друг град, на друго място един пътуващ художник се бил устроил в малка къща до реката.

Всеки ден на простора се окачвали няколко ризи и чаршафи и една басмена рокля. Избеляла като малиново вино, фина, почти прокъсана от слънчевия пек, изгоряла, жадна, стара.

Художникът все дялкал нещо в двора, бил довел и жена със себе си. За миналото й нищо се не знаело. Като наводнение била тая жена. Неясна за съселяните на художника, тъмна, бляскава, с коси неравни като запустяла нива. В съботите на пазара продавала кибрити с издялкани дървени кутийки и ръчно топени клечки в лепкавия барут. Се така стояла гордо, сякаш някой нещо й дължи, уверено и остро. Тая странна жена и тоя чудат мъж не се задържали на едно място по много. Някои даже казват, че били като самовилите. Неуловими, някак по-встрани от хората.

Често се питали селяните дали са истински или духове някакви на влюбени отдавна. Единствено купените кибрити, издялкани от него, и с клечки, направени от нея, стояли по шкафовете на хората, да дрънчат, да палят, да угасват и да напомнят, че съществуват тея двамата.

Че има още кой да свети в нощите, когато водите са големи, когато ни заливат, без дори да забележим, когато тишината не е за предпочитане, защото друго важно има. Като рокля за обичане, като клечка за светило. Като обич за повличане. Нарочно и по наводнение. Да напомнят, че има кой да свети и за другите.

За любовта, онази сладко-горчивата…