Морето само живите обичало… но той е изключение

На 25 март 1934 г. се е родила най-морската душа на българската лирика. Отишла си е едва 69 години по-късно. Твърде малка съм била, за да си спомням ясно, но в главата ми денят изглежда така: било е непоносимо топло, маранята се е спускала над градовете, а въздухът е миришел на знойно лято. Само в такъв ден може да си е отишъл човекът, който упорито е искал да задържи още минута лятото, човекът, издигнал в култ обичта към морето и към другите.

Христо Фотев е роден в Истанбул. Израснал е в Бургас, живял е в Ямбол, в Сливен, на кораб. Животът му е бил низ от събития, отпътувания, завръщания (най-често при голямата му любов: Бургас), провали и подеми, но не това е важното за Твореца. За Фотев не бива да се изпада в конкретика, да се обръща внимание на дати, цифри и точни факти. Нежността и красотата на лириката му се крие именно в нейната неподправена спонтанност и искреност.

И до днес морските гамени, тихите сирени, трагично (до комично) влюбените, меланхолиците и кой ли още не намират утеха и разбиране именно във Фотевите стихове. Защото неговата поезия е преди всичко едно много лично изживяване.

Навярно стотици хлапаци са размекнали първите си (а може би и следващите) любови с „Колко си хубава!“. Дори съм свидетел на един брак, спасен с много прочувствен прочит на стихотворението. Не го препоръчвам, но когато опре ножът до кокала… (Все пак кой би устоял на извинение с такива стихове – „Не разрушавай бързо красотата си/ с ревниви подозрения – прощавай ми/ внезапните пропадания някъде“. Ама знае ли човек.)

Къде ли не можеш да откриеш доказателства за неговата обич към места, хора, събития… и към живота, най-вече. Гравирал я е внимателно и изящно на толкова много места. „На „Морска“ пак под бившите дървета“, „в бургаските покрайнини, където са тръстиките/ посочени от вятъра“, дори сред „тръстиките созополски“. Това са само класиките, това са само най-очевидните топоси. Ала честната до непонятност поезия на Фотев е дори само в помръдването на соления въздух в Бургас или в помахването на лятото, когато то си отива „с влака в десет“.
Всяка поява и проява на Фотев е белязана от една сантименталност, която въпреки всичко не би могла да подразни дори най-върлия циник. Защото подобна искреност не би могла да бъде неоценена.  

Днес, петнайсет години по-късно, жегата се стели над един различен юли. И няма никакво значение дали си на брега на морето или на петстотин километра от него. Защото, ако сме научили нещо от Христо Фотев, то е, че морето е, където ти е сърцето (а в немалко случаи е и обратното).

А колкото и да си кривим душата, в края на юли няма къде да ни е сърцето освен някъде, където много мирише на сол и на обич.

Дали ще е на скалите до Тюленово, калдъръмените улици с надвиснали отгоре смокини в Созопол, новата крайбрежна в Бургас, морската градина във Варна, необятния синеморски бряг, любимата полуразпадаща се кръчма в Лозенец, семейното местенце до Каварна, препълнения с хора бар на „Смокиня“ или ботаническата в Балчик, която е отделен свят… Няма особено значение.

Нека днес сме за малко живите деца на морето, в името на поета, който толкова силно е вярвал, че „Не е измислица морето и щастието съществува!“. Нека и ние повярваме.

И няколко любими наши стихотворения от Христо Фотев:

НАИСТИНА ЛИ СИ ОТИВА ЛЯТОТО…

Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше –
завиждаха му може би ръцете ми…
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото –
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки –
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите… Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си… И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене…
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича… Лятото
ми маха дълго със ръка…
Ах, лятото
не искаше да си отиде…

МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА…

 Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка – всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води…
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.

ИЗМИСЛИЦА ЛИ Е МОРЕТО?…

Измислица ли е морето?
И щастието ли? Не вярвайте!
Не вярвайте на капитаните,
които го продадоха!Не вярвайте и на проститутките
които го забравиха!
Не вярвайте и на поетите
които го изгубиха!
Не е измислица морето
и щастието съществува!

Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото от капитаните
и проститутките –
о, мъничко
от вярата си във дърветата,
във най-щастливите предчувствия,
във поздравите на другарите,
във делниците и светкавично
вий ще намерите морето…
Най-синьото и най-лъчистото
ще се усмихне във очите ви.
И портокаловото слънце
ще ви замести капитанската
фуражка, капитане мой!
Здравейте, капитане мой!

Не е измислица морето
и щастието съществува!

Щастието съществува и единственото място на тази земя е при теб!

Ерих Фром и изкуството да обичаш.

Последвай ни в Инстаграм.