Ако разбереш, че половинката ти те лъже – кофти, ако не – още по-кофти

Почти сигурно е, че всеки има етап, връзка или етап от връзка в живота си, в който неконтролируемо се вживява в ролята на нещо между кралица на драмата, мъченица и  детектив. Ровиш телефони, четеш съобщения, неволно буташ дънките на пода, за да видиш какво ще изпадне от джобовете, слухтиш зад гърба на твоя човек и се опитваш да разбереш с кого какво и кога планува да прави. Кои са тези приятели, защо не си ги чувала досега или пък каква му е нуждата всеки ден да се вижда с Пешо от офиса?!

Докато порасна достатъчно, за да разбера колко е тъпо това, съм правила всичко гореизброено и още много други неща, които не бих искала да описвам пред хората. Търсиш косъм, червило по ризата, аромат на чужд парфюм в колата, пръстов отпечатък или бог знае какво, което ще уличи половинката ти в нещо нередно, издаващо изневяра или желание за такава.

Истината е, че всички, които обичат да се правят на Шерлок Холмс, обикновено са несигурни или както често се случва – просто имат нужда от повече драма в живота си.

Тъпото е, че мрънкаме, докато нямаме до себе си желания партньор, а като го намерим, чак не ни се вярва, че всичко е наред, и подсъзнателно започваме да ровим и дълбаем в търсене на нередности и непростими грехове. Само че такива (в очите на влюбения) винаги има. Както се казва – дебнем ли се, ще се хванем.

Вероятно при всеки е различно, но някъде около средата на 20-те вече неизбежно си даваш сметка, че трябва никак да не уважаваш не само човека до теб, но и себе си, за да паднеш дотам да ровиш в телефони, графици или джобове. От опит знам, че при всички случаи губиш. Първо, винаги ще видиш, нещо, което не искаш или за което не си знаел. Било то някоя съмнителна усмивка в чата с колежката, притеснително селфи към онази, дето му беше уж само приятелка, или дори визитка на някоя потенциална любовница. И куп други неща, които иначе далеч може да нямат катастрофалната важност, която панически ще им придадеш.

Ако играта на котка и мишка продължи прекалено дълго, половинката ти все някога ще се усети, а често последиците може да са толкова кофти, че да проклинаш мига, в който пожела за всеки случай да провериш дали нещо не е наред.

Ако не откриеш нищо след ровене къде ли не, далеч не си отдъхваш, а се сдухваш повече, отколкото можеш да си представиш. Просто се чувстваш гузно, че предаваш доверието на човек, който очевидно е честен с теб.  

Не съм малко дете, сляпата вяра, граничеща с необяснима наивност, вече не ми е присъща. Всички вече сме имали достатъчно големи, истински и неистински любови в живота, които ни учат да си отваряме очите на четири, ако все пак усетим нещо нередно. Но точно те те учат да говориш. Да питаш. Да кажеш на този, с когото делиш леглото и живота си, как се чувстваш и какво те притеснява. Да си готов да признаеш, ако наистина си пожелал някой друг. Но най-важното, на което се научаваш най-трудно, е доверието. Обаче, ако някой веднъж докаже, че наистина можеш да му вярваш, просто го правиш и си позволяваш да го обичаш. И да вярваш, че си достатъчно добър да те обича и той.

То има ли значение да се обичаме, ако не се разбираме?