Когато любовта е всичко, което ти дава смисъл

Прибирам се след работа и не съм те чувала от няколко дни. Не говоря, не вечерям, нито ми се гледа филм. Събувам си обувките, влизам в стаята, отварям шкафа и си разливам алкохол. Съквартирантките ми вече са свикнали и дори не ме питат. По случайност е петък и сме се били разбрали да излизаме. Ок,все тая къде ще пия. Телефонът е на без звук и през 15 минути минава от onна off и после от off на onи off/on, докато не ми писне и не го зарежа в чантата. Водя някакви безумни разговори с хора от типа на: повишиха ме в работата… взимам повече пари… какво ще правим през август… МАЙ-НА-ТА ВИ, аз си мисля само за него и всичко в мен гори, как не можете да проумеете, че изобщо не ми пука за вас.

Сигурна съм, че и ти си някъде сред хора, пиеш и се правиш на шут, опитваш се да не мислиш за мен, опитваш се, наливаш още и още, a тъпият алкохол вече не ни е приятел, предал ни е много отдавна, както се предадохме с теб.

Заглеждаш момичетата… слаби, красиви, приятни, усмихват ти се, идват да си говорите и моментално ги ненавиждаш, защото не съм аз, защото аз никога не ти се усмихвах, не те заговарях и не те забелязвах. Идва ти да убиеш всички и всичко, защото ти липсва моят поглед и хлад, вечно сдържаното ми лице, премерените ми думи. Няма ме и удряш по масата от яд… чувам те от толкова далече, усмихвам се.

Почваш нервно да си проверяваш телефона, къде съм, не знаеш, мислиш си, че пак съм се напила и върша глупости (добре, че ме познаваше преди това, за да ти е ясно колко нищо не ти е ясно за мен).

Бесни сме, теб те няма, мен ме няма, как по дяволите стигнахме дотам, че нищо не е нещо, когато другия го няма.

Никой не прави първата крачка, ако бях на мястото на телефона си, сигурно щях да съм превъртяла отдавна след цялото това тероризиране. Пускат песни, които ме връщат на места, където никога не трябваше да ходя, защото после цял живот ще помня, гадни, долни, тъмни, пропити от телата ни легла, стаи без име, врати без брави, входове на изхода и съм пияна. Къде си?

Отключваш вратата все едно цял живот съм била върху теб, докато си го правел. Блъскаш ме на дивана. Гледаш чорапогащника ми и преди да съм успяла да отворя уста в забрана, вече е скъсан. Озверял си, дърпаш косата ми и ми говориш на ум, казваш ми колко те е страх, че ако не се беше появил, може би сега щях да съм някъде другаде. Отговарям ти все така наум, че другаде няма и никога няма да има. Обръщаш ме с гръб, ръмжиш, крещиш и удряш. Тук съм, толкова съм тук, както никъде никога няма да бъда. Тук до теб, в теб, над теб, по теб, ръце, коса, любов… Кога по дяволите влезе толкова дълбоко в душата ми?

Потен си, наведен над мен, гледаш ме право в очите и знам какво да чуя. Ние винаги си казваме неща, без дори да си ги казваме…

Целуваш ме и сърцето ми плаче, защото никога не е умирало за някой, докато бие с все сила. Единственото място на тази земя е при теб. Други места няма. Други мъже няма. Друг живот няма…

– Твой ред е…
– Не е мой ред (не беше мой ред).
– Твой ред е…

Мразех го. Станах и нахраних котката.

Другия  път няма да си тръгна… ще остана!