„Времето е в нас и ние сме във времето“

Преди 36 години в центъра на столицата разцъфва паркът на НДК, а с него и огромният монумент „1300 години България“. Всичко това е планирано за отпразнуването на юбилея на държава ни – 13 века, откакто хан Аспарух е забил меча и е казал „Тук ще бъде България“.

Целият проект по изграждането на парка, самият Национален дворец на културата и въпросният монумент са куриозни най-малкото заради скоростта, с която са изградени. В края на 70-те започва изграждането с идеята той да е готов за честванията през 1981 г.

При липса на работна сила и пари софиянци са подканени да участват доброволно с труд и средства, за да може всичко да е готово навреме. Легендите разказват, че за самия дворец на култура е излят повече бетон, отколкото за построяването на Пентагона и повече стомана от тази на Айфеловата кула.

Така на мястото на бившите Войнишки казарми се издига НДК-то, а вместо полуразрушения по време на бомбардировките над София мемориал на загиналите в Първи и Шести пехотен полк през Първата световна война войници се появява огромният 35-метров монумент с тема „Минало, настояще и бъдеще“.

Архитект Старчев печели конкурса за проекта със следната идея – три композиционни фигури, изобразяващи съответно минало (цар Симеон и книжовността), настояще (Пиета – майка, оплакваща загиналите като войници синове на България) и бъдеще (Съзидателят – образ на обикновения работник). Идеята е допълнена с цитати на  Васил Левски, Стоян Михайловски и Христо Ботев, съответно: „Времето е в нас и ние сме във времето“, „Върви, народе възродени“ и „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Още тогава паметникът не изглежда добре и дори Тодор Живков се разграничава от построяването му.

Истинският проблем започва, когато монументът започва да се разпада.

Падащите метални букви и плочи са запомнени от хората на моята възраст с това, че са опасни и че там не трябва да се играе.

Така се заражда големият въпрос – какво да правим с паметник в сърцето на столицата, който изглежда зле, но пък напомня за миналото. Тук мненията на софиянци крайно се разделят. Някои искат паметникът да бъде оставен като символ на една отминала епоха, така както например в Белград пазят някои от бомбардираните си сгради, за да не бъде забравяна раната от войната. Други предлагат съдба, подобна на тази на мавзолея – пълно заличаване. Най-интересни са тези, които имат идеи за реконструкция. През 2014 години в Столична община има 11 проекта за реконструиране на монумента, кой от кой по-чудати:

Гигантската катерица и алпинеумът са счетени за неуместни заместници и е взето окончателното решение за деконструиране през юли 2017. Протестите на столичани за запазването му остават нечути и окончателното му разглобяване започна вчера.

Какво символизираше „1300 години България“ – това, че България е една тежка и стабилна структура, оставаща във времето въпреки разрухата и хаотичността, която представлява? Или пък тъжен спомен от една кратка на фона на дългогодишната ни история епоха?

При носталгия винаги можем да си припомним монумента и 80-те с малко спомени от старите ленти:

Разходи се из София през лятото – ще я заобичаш повече!