Нещата не отиват на добре

Успяхме! След няколкочасов полет кацнахме на Нетаджи Субхаш Чандра Бозе. Никога не съм предполагала, че кацането на едно обикновено летище със сложно име може да е толкова прекрасно. Отдавам го на факта, че изгубихме единия двигател малко преди приземяването, както и на неистовите крясъци на целия екипаж. Крещяха толкова истински, че малко преди да се приземим, усетих една специфична възбуда. Възбуда, която усетих за първи път онова далечно лято в Билбао, когато чичо Алфредо дойде да си играем на шаферки.

Чакахме около час, докато ни докарат стълбата. Очаквахме две, но дойде само една, при това такава, по която всякакви видове тетанус бяха свили гнездо. Дори не беше стълба, ами някакъв прът, пресечен от перпендикулярно разположени "стълби". Толкова автентично! Дишам с пълни гърди и усещам аромата на тежка влага, примесена с разлагащи се живи неща, понесени от поне два климатични пояса надалеч. Неповторимо е!

О, Джорджано, толкова съжалявам, че не си тук, за да усетиш това, което бушува в аортата ми!

Ето вече съм на пистата и виждам терминала да се мержелее в далечината. Прекрасно е, Джорджано! В близост до нас видях и една скулптура, явно модерна, но после ни казаха, че това бил изгубеният двигател. Изгубено и намерено, Джорджано! Пълен кръг! И ако това не е знак, любими!

Летището оправдава всичките ми очаквания. Миризмата е неповторима, наистина, сигурна съм, че дори в лабораториите на Диор подобна миризма никога няма да бъде синтезирана, не и от живи лаборанти. Пускам сълза, тъгувайки, че обонянието ми изчезна секунди след миризмата. Виждам кръгове, Джорджано, фрактални разширяващи се кръгове като онзи, който видях първата ни вечер, когато ми даде онова шишенце, от което дишах и дишах и после спрях да дишам, но помня как ти скочи с дефибрилатора. Липсваш ми!

Ходя, ходя след тълпата. Не! Ходя сред тълпите, сред огромното количество шарени човечета, които щъкат пред мен.

Странно е да си глава и половина над всички тези хора, техният тен е толкова, толкова какао! Приказно е! Ето, наредих се на опашката, чакаме пред гише, което едва различавам в далечината. Всички крещят,  Джорджано! Неистови крясъци и глъч. Толкова прекрасно и истинско! След няколко часа вече сме навън, в Калкута! О, Калкута, столица на Бенгалския залив. Оглеждам се за такси и намирам една раздрънкана трошка, на която покривът прилича на полуотворена консерва, явно това е местното кабрио. Влизам в нея и шофьорът весело ми намига. Мустаците му ме привличат неудържимо, Джорджано, като твоите, когато ги зърнах онзи първи път в бръснарницата на Меркуцио. Казвам му да кара към южен Дум Дум. Там е апартаментът, който запазих през Airbnb, казва се Ужаас, толкова романтично, Джорджано!

Шофьорът кара като истинска италианка от каталунски пол – съобразява се само с извивките на пътя и мога да се закълна, че удари едно хлапе, което видях да гали една крава на пътя, а после видях като плескавица зад нас. Децата наистина са най-чисти, по-алена кръв не бях виждала, откакто чичо Идалго закла Диего. Диего, мадре миа ди прасе коледаре!

Минахме през квартали, които не мога да ти опиша. Изглеждаха като комбинация от тетрис бараки и фавели на няколко нива, но с типичния псевдобенгалски оттенък на барокова Калкута.

Толкова романтично, мили, а въздухът, въздухът ми върна обонянието. Мисля си, че СЗО са сгрешили, като са обявили едрата шарка за унищожена, носът ми не греши и вярвам, че поех няколко прекрасни спори от нея. Спори, Джорджано! Спомняш ли си онази почивка в Санта Мария де Корсо, когато ми каза, че ме чувстваш като своята спора, а аз ти казах, че ти си моята жлеза? О, непрежалими любими!

А ако се изгубиш в превода?