Забравяш ли ме вече?

Беше толкова спокоен „не те обичам“, все едно не го казваше на мен. Не знаех дали светътсе руши, дали се руша аз,или просто бавно умирах. „Не те обичам“ беше първото чувство, което изрази на глас. За първи път не мълчеше, а може би трябваше. За първи път видях оная сигурност в очите ти, която само тръгващият носи. За първи път усещах, че те нямам, въпреки че си до мен. А после за последен път живях между телата ни.

За последен път загасях лампата, за последен път прегръщах момчето си, за последен път излъгах мечтите си…

Откъде я събрах тая смелост, да се завия с ръцете ти, дори да знаех, че ще ме изгорят. Не съм на себе си. Не ходя на работа, не ми пука дали съм сложила грим, не знам дори какво съм облякла. Събуждам се в 3 през нощта и те търся, обикалям като луда по стаите, а тебe те няма. Треперя от студ на терасата и гася цигари. Изпрах всички чаршафи, скъсах пижамите, изхвърлих ти дрехите… Включвам телевизора и веднага го спирам. Боже, колко много боли… Спомени… усмивката ти… навсякъде си.

Какво да направя с всичките ти думи, с билетите за Египет, с ключа от дома ти? Трябва да се изгубя, къде да отида, в мене смисъл вече няма? С кого да се скарам в магазина, никой не го интересува, че ти обичаш шоколад, а аз го мразя? Как да погледна в огледалото, като по-грозно от сам себе си да виждаш няма… Не слушам музика, все за тебе пеят, не гледам филми, помня как натискаше пауза… а после превъртахме отначало… Тебе не мога ли да те превъртя, да те върна отначало?

Никога повече няма да стъпя в кухнята. Докосвал си всяка чиния, чашите крещят, че са празни. Всичко е свършило, с какво да ги напълня? В хладилника няма нищо, мразя как се хранеше от ръцете ми. Мразя как обичаше всичко. Мразя масата… на тая маса сме лежали повече, отколкото в леглото.

Къде си? Помниш ли ме? Сърцето ти спря ли да бие?

Любовта ми се превърна в наказание, да страдам, защото съм ти позволила да ме имаш. Да плащам за усмивките със сълзи. Да погребвам сърцето си живо. Не те виждам, не те чувам… не мога да дишам. Бродя по улиците, по които летях, сега се крия, никой няма право да е слаб, страхът ме убива…

А… ти? Добре ли си? Пиеш ли? Работиш ли до късно, забравяш ли ме? Прибра ли ме в гардероба? Нарисува ли ме по прозорците? От колко време спиш на дивана… Излизаш ли с други… а после изпращаш ли ги? Липсва ли ти да ме чакаш вечер? Криеш ли лицето си в шепи? Разказа ли на всички, че не успя да издържиш на любовта ни? Разкажи им… Нека всички знаят, че без мене и тебе те няма.

Все още спя с телефона под възглавницата. Защо, когато любовта при единия си отива, не отнася и остатъка със себе си? Защо се срещаме, като писано ни е да се разминем? Времето лекувало, любов с любов се забравяла, идвал ден, в който вече не боляло. Кой ги пише тия глупости, бе?

Веднъж душата изгори ли, няма кой да ти я върне.

…

Единственото нещо, което със сигурност знам, е, че в живота ни идват хора, които ще ни унищожат. А ние толкова много ще ги обичаме, че сами ще вървим по пътя към края…

За тези, които все чакаме и все не идват…