Писмо от мен за мен 9 години по-късно

Има нещо примамливо в общата носталгия към отминали времена, защото мозъкът ни грижливо е складирал само хубавото – безспорно здравословно и ценно само по себе си, но и крайно нереалистично умение. 17 – 18 е онази идеализирана възраст, за която всички си спомнят с въздишка и блага усмивка. Тогава сме били по-млади, по-слаби, по-красиви, малко по-глупави и в този смисъл и по-щастливи, разбира се.

Така е, нали? Aми не. Ако можех пак да съм на 17, нямаше. Тогава бях по-слаба, защото изпадах в крайности с храненето, а за това ми беше достатъчно само коментар от гаджето ми, съвсем лек намек, че 46 кг са перфектни, а аз съм в „слонските“ 52. Сега това ми звучи абсурдно, но почти всеки тийнейджър е имал период, в който не се е харесвал и приемал, все има нещо излишно по нас, нещо, което прави разстоянието до съвършенството по-голямо и отчетливо.

Толкова е трудно да взимаш осъзнати решения за здравето си и външния си вид, когато си в тази, извинете ме, но за мен–изключително глупава възраст. Пропускаш ядене, за да наваксаш внимание и обожание от избраника на сърцето си, който лесно би те сменил за по-голямо деколте и по-малка талия.

След това вдигаш левъла и се влюбваш в човек, който е около 20-те и не е по момчешки повърхностен.

При мен това беше между 17 и 18, a тогава да имам гадже на 20+ ми изглеждаше като сега да ходя с Джордж Клуни(eх, иска ми се…). Толкова впечатляващо отношение, доверие, жестове. И изведнъж, когато най-малко очакваш, ти минават с валяк през сърцето. Не си подготвен, не знаеш какво се случва и как да се справиш. Раната е отворена и на всеки няколко минути посипвана със сол.

Първият шок от това да си недостатъчно искан, желан и обичан и още по-голямото недоумение от факта, че някой може да ти сваля звезди днес и буквално на другия ден да те затрие от слънчевата система изцяло и завинаги. Не че след 10 години това не ме изумява и наранява, но някак вече имам механизми за осмисляне и справяне. Разбрала съм, че ако някой иска да поддържа илюзия, може да го направи брилянтно, а ако ти си влюбен и искаш да вярваш в нея, можеш да не видиш пътните предупредителни знаци.

А сега знам, че и двамата сме виновни, но на 17 просто падаш театрално на улицата, буквално като посечена с нож,

тъй като те зарязва по телефона ден след като ти се е обяснил в любов по най-красивия възможен начин. Следователно най-несправедливото нещо на света е било писано да се случи точно на твоето сърце.

Но не е така. Нечестни неща заливат света ежедневно и един разбит младежки идеал е само част от общата картинка. Когато на 17 ми се срути смисълът след 2 минути разговор по телефона, бях сигурна, че никога, ама при никакви обстоятелства няма да се съвзема и ще се влача драматично по улицата, докато някой добър човек не ме сгази и не ме спаси от мъките ми.

Днес знам, че времето лекува, и това ми дава спокойствие и в най-трудните моменти. А също така знам, че колкото и близки и хубави хора да имаш около себе си, от дъното можеш единствено ти сам себе си да извлечеш, да си забиеш два шамара и да присвиеш очи срещу слънцето. Единствено ми липсват приятелите ми, които тогава можех да виждам ежедневно, а сега са пръснати по света, но пък, когато успеем да се видим или чуем по скайп, имаме много по-интересни неща за разказване, отколкото баналните училищни разговори едно време.

Не мисля, че младостта е гаранция за щастие, тъкмо обратното. И съм сигурна, че след 10 години ще се връщам към настоящия момент с лекото снизхождение на човека, който вижда колко много баланс му е липсвал и още толкова увереност.

И двете вярвам се изграждат с времето и житейския опит, а не с нетърпението и бунта на седемнадесетте.

На 26 съм и има дни, в които шизофренично се чувствам едновременно на 20 и на 30. Това е странна смесица от ентусиазъм и първи наченки на мъдрост. Обещавам си винаги да предпочитам настоящето и никога да не ставам от онези хора, които вярват, че щастието им е заключено в албума с черно-бели снимки.

Ако имаш достатъчно вътрешно спокойствие и баланс, за какво ти е тоя дзен?