Думите ни могат всичко. Само едно не могат - да бъдат нас и да попият качествата ни, защото те само ги показват.

В заглавието използвам думи на Ярослав Хашек. Използвам ги, защото са най-близо до това, което ме вълнува изцяло напоследък. Той е уловил проблем, който се задълбочава все повече.

Колко добре показват думите, които използва човек, какъв всъщност е той.

Няма нищо по-парадоксално от употребата на думите. Могат да са най-силното нещо на света, но могат да са символ на слабост и безсилие. Те са невидимата връзка между нас, ехото между съзнанията ни. Звуци, които ни омагьосват във вечната и нестихваща  прегръдка на шума. Раните, които не личат, но не заздравяват, не се забравят. Думите поглъщат цялата емоционална енергия, която човек влага в тях. Така те са ласката, която унищожава разстоянието, но могат да са гневът, който създава пропаст. Владетели на близостта и отдалечаването едновременно. Шепотът по телефона, който ни вдига на крака. Крясъкът, който те кара да спреш безразсъдството си. Думите ни могат всичко. Само едно не могат – да бъдат нас и да попият нашите качества, защото те само ги показват.

Фразите ни са летящи, плаващи, потъващи. Истини или лъжи, обрисуват нашата чест и достойнство или падение и грях. Посвещенията пълнят очите ни със сълзи или сърцето с щастие, а могат и да отвращават. Радваме се или бягаме от хвалби за нас. Обиждаме се от това, което чуваме по свой адрес. Прекъсваме контакт с хора, защото ни писва да използват мръсни думи за нас, като забравяме, че думите нямат качествата, които хората притежават. Те не са мръсни, а се изпълват с мръсотията, която човек може да носи в себе си и да излее върху друг.

Няма и красиви думи, защото това са отново просто чувства, излезли от нечие красиво сърце, за да достигнат до нашето собствено.

Езикът ни е нашето оръжие и всичко, което изричаме, показва кои сме самите ние. Дали използваме това оръжие в наша полза или срещу себе си. Начинът, по който се описва всяка фраза, ред, думичка, въздишка дори за езика нищо не казва, а за нас и приложението, което сме му намерили. Темите, които решаваме да подхванем, и пътят по който ни водят те.

В стая, пълна с  тишина, може да изберем да бъдем добрият човек, осъзнал, че мълчанието е злато, лошият човек, който прикрива истината, нацупеният мизантроп или влюбеният, който се рее в мечтите си.  Защото мълчанието казва достатъчно, когато не може да намерим правилните думи, за да изразим себе си пред и за света.

Би било истинско щастие, ако, преди да изрекат следващата приятна лъжа или обида, хората се замислят, че думите, с които ще го направят, са израз на мръсотията, която носят в себе си. Чувалът с боклук, който са завързали прилежно скрит в тъмнината на характера си, а през леко открехнатия процеп излитат сричките с цялата си воня, за да правят изречените думи грозни, мръсни и проклети.

Не са ви виновни думите. Вие сте си виновни, че сте способни да ги редите и да ги изричате по този начин. Няма мръсни думи. Има мръсни хора, които трябва да се освободят от тази мръсотия, да направят пролетно почистване и с него до вратата да оставят тежестта на злобата. След това се лети по-лесно.

И ако чуете нещо лошо за себе си, а това се случва винаги – не бягайте, не млъквайте веднага, не превръщайте думите в оръжие за масово унищожение.

Думите на някой ни нараняват само ако ние го позволим, а с болката и горчилката ни омърсяват.

Поговорете, изречете всичко, което би станало по-мътно, ако го задържите в себе си, а ако няма какво повече да се направи, е добре да знаете, че на кофи с боклук не се говори.  Те не разбират езика и не знаят как да боравят с него, те заслужават мълчание. Не хаби думи за този, с когото не се говори, който ще зарази чистотата в теб. Пази дръзко света на собственото си красиво слово.

Всъщност виж кои са мастърите на думите.