Когато се колебаеш, кажи истината - понякога излиза скъпо, но в крайна сметка винаги си струва

Преди няколко дни хванах една от най-добрите ми приятелки да ме лъже. Попитах я уж небрежно за нещо що-годе важно, а тя ми разказа история, за която аз знаех със сигурност от два независими източника, че не отговаря на истината. Описваше ми детайли и най-малки подробности за нещо, което просто не се беше случило по този начин.

Сигурно на всеки се е случвало, но вече от опит мога да кажа, че е една от най-неловките ситуации, в които можеш да попаднеш.

Не съм на 12, ясно ми е, че хората лъжат. Всеки ден, а често и най-близките.

И сигурно през ден всеки разбира, че някой за нещо някога го е излъгал. Не е приятно, но се преживява.

Обаче е наистина особено да стоиш и да гледаш в очите някой, за който си наясно, че в този момент те лъже. А си мислел, че ти казва всичко. Опитах се да забележа някакъв признак. Но не се промени нито гласът й , нито изражението, позата й или нещо друго. Излиза, че всички онези неща, които ги пише в дебелите книги за езика на тялото, невинаги са верни. Наблюдавах внимателно. Не погледна неестествено нагоре, нито на долу, не си докосна носа с пръст, не се смути и не искаше темата да приключи по-бързо. Както и да е, оставяйки тази история настрана, се замислих, че щом разбереш, че някой те лъже веднъж, започваш да се питаш дали не го е правил със същата лекота и друг път. Дори да не искаш и да е било за нещо глупаво.

Вярна ли е максимата, че веднъж лъжец значи лъжец завинаги?

Дали човек, който е склонен с лекота да изкриви фактите в своя полза, когато се наложи, свиква да го прави, защото така е по-лесно, и има ли наистина благородни лъжи, които целят да ни предпазят?!

Тъпото е, че доверието е едновременно най-ценното и най-чупливото нещо в отношенията между двама души. То е като най-красивата кристална играчка, която слагаш на върха на коледната елха. Пазиш я за накрая и си най-внимателен с нея именно защото вярваш, че точно тя ще направи дръвчето най-красиво, завършено и специално.

Безрезервното доверие е висша форма на близост, която понякога може да надмине дори обичта.

Това е нещо, което се трупа с години, а се губи за секунди. Както би се счупила на хиляди парченца най-красивата играчка – бързо и безвъзвратно, именно защото си избрал да я сложиш най-отгоре. Можеш да обичаш някого и все пак да му нямаш пълно доверие. Но не можеш да споделиш с някого най-съкровените си и трудни за изричане тайни, страхове или чувства, без да го обичаш поне малко. Можеш да спреш да имаш доверие на някого за един миг, но не и изведнъж да спреш да го обичаш, защото първото е по-скоро категория на разума, натрупването и надеждата, докато любовта е категория на сърцето и често е необяснима за ума.

Да дадеш на някого пълното си доверие и да го допуснеш до най-тайните кътчета на света си означава да му дадеш възможност дори да те унищожи, вярвайки че той никога няма да го направи. И точно затова боли ужасно, когато разбереш, че си грешил. В такива моменти се сърдиш най-вече на себе си. Задето си си позволил да дадеш на някого тази власт. Задето си забравил всичките предишни пъти, в които си си обещал, че няма да го правиш толкова всеотдайно, и че си се надявал наивно този път да е различно.

Дори да не искаш, всеки път, когато някой предаде доверието ти, става все по-трудно да го гласуваш отново на друг. Това е най-тъжната зависимост, която прилича на омагьосан кръг от старателно наредени блокчета домино. Буташ едно и то повлича след себе си всички останали. И все пак не бива да се страхуваме да редим кулите на доверието от страх че някога ще се срутят.

Не знам кога да си доверчив и да очакваш, че по дифолт хората казват истината, стана почти синоним на това да си балък, но все пак отказвам да го приема за вярно. Да предадат доверието боли, но сто пъти по-жалко е да не можеш да допуснеш никой до съкровената част от себе си, защото може да те прецака. А какво ако не те? Колко прекрасни неща би пропуснал от страх?

И все пак се сещам за една от любимите ми фрази: Ако се колебаеш какво да направиш, просто кажи истината.

Понякога излиза скъпо, но в крайна сметка винаги си струва.

А какво става, когато хвърлиш доверието на боклука?