Пролетно почистване на килими, души и други запрашени обекти

Слънце грее, птички пеят, а паническата ти атака си има своя паническа атака, идилия в най-чист вид. Време е да изперем килимите, да измием прозорците, да извадим тънките якета от гардероба, да сменим часовника и емоционалния си компас.

Пътувам в трамвая със затворени очи, а всеки, който е преживявал злокобното пътешествие с 20 или 22, знае колко безразсъдно е това – рискуваш да бъдеш намушкан с нож в корема или дори по-лошия вариант, а именно някой да сподели личното си творчество. И в двата случая никой от останалите пътници няма да реагира, защото всеки е зает със собствения брътвеж в главата си.

Какво е една сутрин преди работа, ако не станеш свидетел на поне два битови скандала или в кварталния магазин, или между пътник и контрольор?

Гласовете им като змии се извиват във всички посоки и най-искреното ти желание за дзен и позитивна настройка неусетно преминава в мечти за сцени от „Убийствен пъзел“.

Целият ден e  неприятна мелодия от работата, телефона, пълните улици, колите, новините. Дърветата се разлистват, но душата контрастно посивява и си иска усамотението, което й се полага и което я зарежда. И ето че най-сетне е вечер, нямаш уговорка, прибираш се и смазан от умора се отдаваш на вглеждане в себе си.

Дошло е време не само за пролетно почистване на дома, но и за детоксикaция във всеки един аспект – непроветрени приятелства, ръждясала любов, запрашени мечти и цели.

Както пълниш хладилника си със сезонни плодове и зеленчуци, така и вътрешният свят се нуждае от витамини, слънце, осъщественост и любов.

Все повече разбирам майка ми, която иска къща извън града, а доскоро ми звучеше супер странно. Разглеждам страници във Фейсбук с най-различни вариации на mood of silence, където има гифчета с дървета, поклащащи се от вятъра, и малки усамотени къщи в Норвегия. Представям си как се затварям там поне за един сезон, слушам музика на грамофонни плочи, губя си от гласа от непроизнасяне на звуци, пиша много поезия, проза, пиша в дневник, пиша по стените, рисувам, изследвам гората и си правя разходки, докато не припадна от физическа умора – безспорно по-добрата форма на изтощение.

И въпреки това обожавам града и моите си начини да изключвам в него. Все по-често обикалям сама, оглеждам сградите, виждам ги сякаш за пръв път, снимам ги, правя подробен разбор на фасади и врати, купувам си жълти лалета, чувствайки се защитена от уличните фенери.

Колко е хубаво, че човек може да потъне в себе си, без да му се налага да избира между разходка в гората и по „Оборище“.

Природата цъфти и се пробужда, време е и ние да се раззеленим, всеки със собствено темпо  и вразлична нужда от тишина.

Превъртяхме часовника и време за Happy Hour!