Далечното пътуване към къщи

Ръцете ми треперят, но не от студ. Вълнение е. Онова приятно възторжено чувство, което гъделичка цялото ти тяло, но и преобръща всичко в теб с краката нагоре. Опитвам се да съм тиха, но стъпките ми издайнически кънтят. Превъртам ключа в ключалката (онази, същата, която преди толкова много години се научих как се отключва). Прекрачвам входната врата с несигурни стъпки. Чувствам, че това е важен ритуал, затова се старая да вляза възможно най-бавно и безшумно.

Първата глътка въздух, поета у дома, действа упояващо. Все едно никога преди не съм използвала дробовете си. Събувам обувките си и ги оставям сгушени една до друга в коридора (преди, когато се прибирах, ги оставях скарани в двата ъгъла). Старая се да изглеждам голяма, отговорна и самостоятелна. Знам, че малките жестове издават, затова несъзнателно се наблюдавам отстрани. Опитвам се да съм доволна от резултата. Спирам се пред огледалото в коридора.

Усмихвам се на лицето, което ме гледа от там. Най-важното огледало, в което предстои да се огледам, са очите на мама.

То е запазило най-съществените моменти от живота ми: първите ми думи, първите ми крачки, първото ми „Аз мога!“, първите ми грешки, първото ми падане, първото ми изправяне. А всъщност къде е тя? Мога да извикам с пълно гърло „мамо“, но ме е страх, че ще я стресна. Продължавам ритуала на завръщането у дома, както си му е редът.

Оставям палтото на закачалката в коридора. Чувам смеха ѝ и се спирам на място. Сигурно гледа някакъв забавен филм по телевизията, защото смехът се слива с още много други, по-слаби гласове. Бих я познала в тълпата отдалеч, само по начина, по който се смее!

Бих я догонила сред тръгналите наникъде хора, без да се извинявам за небрежността си, защото ще бързам към нея и нищо не би могло да ме спре.

Даже понякога, в големия град, този познат смях ми се причува и тръгвам да бягам към нея, към нея… и спирам. Защото тук няма как да я срещна. Защото тук всеки ден се разминавам с хора, сред които няма нито едно познато лице.

Сигурно на всеки се е случвало в тийнейджърските години да си мечтае да се отдели от семейството си, ей така, за малко, колкото да си почине от най-добрия съветник на света. И аз не оставам по-назад с това мое желание, мислех си за свободата, която ще получа и с която ще мога да разполагам, без да предполагам за дребния шрифт, който гласи: „Странични ефекти: свободата върви с отговорности“.

Клише или не, сега много ми се иска да върна онова време, в което най-големият ми проблем беше какво има за вечеря.

Сега вечерята си я готвя сама и е най-често нещо, което се приготвя набързо… и няма същия аромат като майчините ястия…

Настъпил е моментът на изненадата. Щеше ми се да ѝ купя цвете, но никой цветарски магазин не работи толкова късно вечерта. А пък и влакът закъсня с цял час (един от най-мъчителните часове в живота ми). Затова, докато чаках, откъснах лист от тефтера, който винаги нося с мен, и ѝ нарисувах роза. Сигурна съм, че е получавала и ще получава много по-красиви цветя, но също така знам, че това ще го сгъне грижливо на четири и ще го прибере в портфейла си. И всеки път, когато ѝ липсвам, ще го разгръща и ще ухае на завръщане.
И се втурвам в унес, почти като в сън, към познатата стая – обител на детството. Мамо, прибрах се!

Мамо, какво има за ядене?