Четири сезона любов и най-хубавият си ти

Не знам дали ти ми напомняш за пролетта, или пролетта вече ще ми напомня за теб. Малко е страшно да срещнеш човек като пролет, защото от нея по-хубаво няма.

Има хора като зимата. Студени, сковаващо сериозни и дистанцирано красиви. Иска ти се да ги стоплиш, да запалиш камина в душата им и да си този, който ще ги разтопи и ще успее да види какво се крие зад ледовете. Да се влюбиш в зимата боли, защото тя просто иска да бъде студена и жестока и да пази настрана емоциите, които не биха отивали на един такъв сезон.

Други са като есента. Уютни, но хладни, пъстри и дълбоки и колкото повече се застояваш в мислите им, толкова по-ясно ти е, че не можеш да ги имаш завинаги. Защото през есента винаги краят е близо. На листата, на емоциите и на все още топлия южен полъх.

Някои те застигат изневиделица като лятото и с тях е толкова горещо и изпепеляващо, че още в началото знаеш, че са дошли да ти оставят спомени за въздишки и неовладени радостни крясъци, които ще са с теб в студените нощи, когато слънчевите дни останат само красив спомен.

Други обаче са пролет. Нещо като необяснимото гъделичкане в душата, когато излезеш на разходка сред природата в първия топъл уикенд.

Беше забравил, че можеш да го изпиташ отново. Иска ти се да си съблечеш дрехите и страховете, които си трупал върху себе си, когато ти е било студено. Вече не се боиш, защото знаеш, че всеки ден ще става все по-красиво, по-цветно и по-вълнуващо. Знаеш, че ще свърши, но няма да е скоро, и не мислиш за това. Първо те чака пикник на поляната, после вечери, в които мракът ще идва все по-бавно и все по-малко ще те притеснява, а неочаквано, ще е достатъчно топло и ще сте достатъчно близки, за да може да осъмвате заедно.

Само че ти не си като всяка повтаряща се пролет, а от онези, които ги чакаш цял живот. Които идват, пленяват те и си отиват, а всеки след тях е само бледо подобие на красивия от красивите сезони на сърцето. Обаче няма да мисля за това сега. Ще те вдишвам с аромата на първите цъфнали дървета, на градските булеварди, които лека-полека ще се изпълват с маси, чаши с мохито и ръце, които се държат вече без ръкавици и студ помежду си.

През зимата се научих, че ако си заслужава да рискуваш заради нещо, то е заради пролетта.

Заради онзи трепет, който разрошва косите ти, пълни очите ти със забравена радост и дори да знаеш, че ще е кратка, не ти пука, защото е прекалено хубава.

Зимата те кара да обичаш малките радости и когато им дойде моментът, да не мислиш с тъга за предстоящата есен. През пролетта мечтаеш за дълъг път и удобни обувки, защото все пак никога не знаеш къде ще те отведе топлото слънце. А ако в нещо съм сигурна, то е, че рано или късно всеки среща своята пролет.

Пролетта е време и за промяна. Какво ще кажеш да не сме константни?