Нещата от живота

Женските емоции са вселени от тишина, дълбочина и влюбени зеници

“По-малкото е повече“ е девизът на минимализма, който като естетика се проявява и наблюдава във всички изкуства. В този толкова женски месец ще обърна внимание на неговата сила в съвременната българска женска поезия. Безспорно едно от най-сложните неща е с малко думи да назовеш и пресъздадеш неописуемото, емоциите извън всякакви граници и словесни инструменти. Звучи почти невъзможно, но за щастие имам няколко любими дами, които смело и лирично правят парадоксите на пух и прах.

Изключителна тънка е границата между изкуството в няколко реда да подредиш светове и просто да изброяваш разбъркано думи на нов ред. Докато вторият пример за жалост е моден литературен похват, то първият е висш пилотаж, фехтовка на словото в бляскави доспехи.

В някои религии числото три е символ на човешката душа, затова днес ще надникнем в най-чудноватите й кътчета именно с три ценни имена, чийто минимализъм буди възхищение. И озарява.

Катерина Стойкова-Клемър е завършила няколко специалности – всички до една безкрайно далеч от литературата (освен една магистърска степен по изящни изкуства), но освен, че превежда поезия, пише много и лирика, и проза. На български е известна със стихосбирката си „Как наказва Бог“ (изд. ICU, 2014 г.)– малка енциклопедия на вътрешния свят, остра самокритика, опрощаване, изкупление, търсене и намиране.

В предисловието Кристин Димитрова пише: „В тази книга се пише за Бог, но самата книга не е теологична, защото трудните равенства в нея ще измъчат всеки агностик. Тя е за изпитанието да замениш тежестта на „всичко, което искаш, срещу всичко, което имаш“; за непозволените предателства към самия себе си („все още чакаш това, от което си се отказал“); за по-трудния „лесен“ път.“

По един тих, ненатрапчив и доста лаконичен начин Клемър описва щастието откъм неговото острие и тъгата в приятното си меланхолно спокойствие. Не всичко, което искаме, е добро за нас и не всичко, което ни ужасява, ще ни се случи. Въпросите, които ни измъчват, жестокостта на сбъднатите молитви и чудовищата, които крием под леглата си са част от ежедневната ни борба за място под слънцето и опрощение от Бог. И от себе си.

*

Не можеш да спреш

да говориш за себе си.

 

Как иначе

би доказал,

как иначе

не би се съмнявал,

 

че съществуваш?

*

Поискай и ще ти се даде

два пъти.

 

Веднъж – да го изгубиш

и да оживееш.

 

Втория път ще се наложи

да избираш:

 

всичко,

което искаш,

срещу всичко,

което имаш.

Виргиния Захариева е психотерапевт, журналист и поет. Има издадени няколко стихосбирки, един роман и есета „Милостта на малките огледала“.  Ерудирана до мозъка на костите си, асоциирам я с Ренесанс, прецизност, елегантност по ноти. В едно интервю бях чела, че я е срам, когато казва неща, които не трябва. Не знам каква  ситуация визира, но определено в поезията й не виждам нищо излишно, всичко си е точно на мястото и всяка дума изговаря вселени от емоции. Всякакви словоблудствия и натруфеност са й чужди.

В усамотеността на нейните думи се прокрадва мъдростта и зрелостта на жената, която е видяла немалко, но все пак се вълнува, обича и твори, някак с удивление открива, че има още толкова много изумително ситуации, хора и чувства. После същата тази жена е малко уплашено дете и няколко страници по-късно ето я – влюбената жена, обожествяваща, сластна, очакваща, кокетна, силна, (не)зависима. Подобно на всяка друга по света, многолика и вълнуваща. Тя носи червена рокля и после приготвя любовна вечеря.

В едно свое стихотворение пише: „…книга за невъзможността да се живее освен писмено.“ В поезията й виждам събирателен образ на женската енергия, който всеки път ме изненадва с нещо ново, може би защото и аз всеки път съм различна и нова, когато я чета.

Черна

Новата ми рокля иска да я видят – висим на стола

и само огледалата с нафталинени усмивки ни се възхищават.

Няма ли кой да ни измачка?

Копче по копче…

Докато бялата панделка изпише върху пода

йероглиф.

Толкова е хубаво, че не е вярно.

Мравки

Някъде долу

с трясъка на първите трамваи

улиците смъкват ципове.

Денят се изхлузва

мътен и недоспал.

В оранжевата локва на изгрева

се любим.

После

остават само натежали от сън гълъби.

Поделяме си кифлата.

До крака на пейката мравките пируват,

А горе

ти седиш опиянен

от дима на пламналата си брада.

Илиана Илиева  печели първа награда за хайку, превежда на четири езика (руски, английски, френски и турски), пише поезия и вълнува по един особено тих начин. Светът е театър, сън, който се опитва да се дефинира, да запълни липсите си, да приспи страховете си, да се обговори и да се пробуди подобно на черешовия цвят на пролет. Всекидневието е опоетизирано, но без да се възхвалява – в ежедневието се прокрадва необикновеното и в битовизмите изгрява чудото на втория таен смисъл.

Истините и откровенията идват за  този, който знае как да се вслушва в оглушителния пукот на тишината. Тишината е белканто, влюбени зеници, клавиши на пиано, отражение. Недоловимото е описано с малко думи, но който има очи и уши, ще чуе и прочете точно толкова, колкото може да понесе и разбере.

Огледалото

Дори не знам защо ми е?
Най-често е изпълнено с отсъствие.
Кристалната му самота ме изяснява.
Не мога никога да вляза два пъти 
една и съща в него.
Подобни отражения пробягват по реката.
Но в нея мога да съм
гъдел на дърво,
гласът на камъка,
гмурец със рибка на челото
или
незнаен кратер на Луната,
облак в облака
и слънчево петно.

Рейс

Имам едни 45 минути,

през които пътувам от врата до врата,

носи ме аленият автобус,

а през утробата му гледам

крепостите на сезоните

и си мисля за каквото поискам,

а по спирките хряска тревогата,

че свободата е пътят

между две робства.

Навън е толкова оглушително, че понякога вечер естествен балсам за душата е минималистичната сила на женската поезия. Тихи откровения за бурни вълнения.

Виж още защо убиват жените.