Да живееш, или да си свободен – днес това е въпросът

Artboxxx

Днес е лесно да намериш Левски. Той се намира на четвъртата страница в „Гугъл”, веднага след футболния отбор и едноименния град. И ако искате, Ботев винаги е падал от Левски, защото играчите му са по-слаби и евтини. Като цяло го свързваме с досадни стихотворения, които да учим наизуст в училище, и разсъждения от рода на „Какво е искал да каже авторът” и „Кой аджеба е предал Дякона?”.

На 19 февруари се навършват 144 години от гибелта на Васил Левски.  „Свобода или смърт” е казал Левски. А днес свободата е равна на смърт. А животът – на окови. Не сме свободни. Нито въобще се замисляме трябва ли да бъдем свободни.

Свободата отдавна не е в обръщение. Това е обезценена валута. Изяде я инфлацията на реалността. На битовизма. На сметките. На бързите кредити. На бързата любов. На бързия хейт.

На „кахъра” ни с колко, по дяволите, ще ни обезщетят тези дяволи от „Топлофикация”.

На 19 февруари да запазим минута мълчание не само за Левски. А и за идеала му за свободна и чиста република. В крайна сметка на кой вече му пука за републиката. На нас не ни пука за нас самите. Пък камо ли за тая скапана република. Ако Левски се беше родил днес, какъв ли щеше да бъде? Щеше ли да бъде тесен за душата му офисът? Щеше ли да се бори за свобода или смърт… на пътя? Би ли живял, лишен от веригата на фейсбук, интернет и заплатата в края на месеца, които ограничават движението ни също като на дворно куче? Би ли съществувал един Левски в наши дни, такъв, какъвто го познаваме? Или би бил просто един обикновен терорист, джихадист, екстремист, враг на мира? Ненормалник, който протестира сам, обграден от плакати пред сградата на парламента?

Времето, в което живеем, определя нашите герои. Днес свободата не е ценност, за която да се борим. Тя е тук и в същото време я няма. Не можем да я пипнем, да я помиришем, изядем или изпием. Знаем, че сме свободни. И какво от това? Все едно. Празнуваме годишнините от руско-турски войни и други подобни, които, както ни казват историците, са ни освободили от османското владичество, присъствие, съседство или както щем да го наречем.

Знаем, че сме свалили оковите, но се влачим близо до земята, сякаш теглим три вериги роби с нас.

Можем да правим каквото си искаме. Но повече искаме и по-малко правим. Свободни сме, но това е все едно да ни кажат, че някой ден ще летим в Космоса и ще ходим на екскурзии до Луната с пътнически самолети. И едното, и другото изглеждат що-годе възможни, но в същото време толкова, толкова далечни и чужди.

Ако някой, ей сега, в този момент дойде и ни каже: „Край, вече не сте свободни, но продължавайте както до сега – ходете на работа, карайте си колите и пазарувайте от супермаркета”, ще се промени ли по някакъв начин животът ни? Въобще ще ни направи ли каквото и да е впечатление?

Днес революциите и битките, казват, са вътрешни. За мир със себе си, за любов, прошка, вътрешно щастие, удовлетвореност и всякакви глупости там. Нека първо да направим себе си по-добри хора, а после и света. Живей в мир със себе си, а после мисли за глобалния мир и т.н. и т.н. 

Само че, ако беше така, тогава – или ние сме глупаците да мислим, че това е достатъчно,

или Левски и другите като него са идиоти да тръгнат на оръжие, когато могат просто да си стоят в манастирската килия или на двора на къщата си в някое китно българско село, да разсъждават накъде отива този свят, да прощават на врага, който коли и беси, и да търсят хармония и нирвана, молейки се и кланяйки се на далечен и малко съмнителен Бог. Или Буда. Или Харе Кришна. Или Мохамед.

Каква е битката ни всъщност днес? И въобще има ли за какво? Народе????

А на теб празнично ли ти е?