И сто пъти да се извиниш, счупеното не се лепи

Хората, които ме познават, знаят, че обожавам да ми подаряват бели рози. Намирам червените по-скоро за клиширани. В белите има нещо, което ме разтапя. Познавачи на символиката им са ми казвали, че белите рози се асоциират с чистота и искреност. Те казват „Довери ми се“. Червената роза уж шепнела „обичам те“, но на мен винаги ми е казвала по-скоро крещящо и натрапчиво „обичай ме“. Всяко момиче е срещало достатъчно мъже, които са му подарявали една или сто и една червени рози, а без думи сякаш са казвали, че в замяна трябва да дадат обич. За щастие не всички са еднакви. После всеки среща друг, който му прилича на бялата роза и на когото дава най-доброто от себе си.

Любовта идва с доверието. Или по-точно идва със страстта, но остава с доверието. И белите рози са една прекрасна метафора за това.

Миналият петък получих най-прекрасната кошница с бели рози и я оставих до контейнера за боклук при  стоянката на такситата пред НДК. Ако сте минали оттам и сте видели красивите цветя в кишата, а после сте се питали кой тъпак ги е оставил, да знаете че съм аз. Това са гузни рози, опитващи се да спасят едно предадено доверие. Скъпи рози с евтино намерение. Тази история на пръв поглед си е само моя, обаче съм сигурна, че всеки я познава.

Аз не съм от жените, които питат прекалено. Не държа сметка, не проверявам телефони и фейсбуци, не следя и не казвам, че нищо ми няма, когато очевидно ми има. Не използвам сълзите си като оръжие, а ги пазя само за себе си. Все съм си мислела, че ако знаеш колко струваш, не е нужно да се задушаваш със съмнения дали човекът до теб го знае и дали ще бъдеш оценен. За миг си помислих, че вероятно е грешка. Накрая този някой тича по теб в една студена вечер и ти обяснява колко те обича, но ти дори не искаш да го слушаш, понеже ти се гади от всичко, което още не си чул. По-скоро от всичко, което е направил, докато си е лягал до теб. После идват розите и от тук вече я знаете историята.

Защото, когато си добър с някого, често той започва да си мисли, че ти никога няма да си отидеш.

Че ще си винаги там и ще си затваряш очите отново и отново, понеже вече си го правил няколко пъти. Че ще се оправиш пак, че не усещаш как ти казва лека нощ с парфюм на други. Че ще свикнеш дори когато внезапно отиде за цигари, а се върне след час, да не питаш защо по дяволите се бави.

И дори да е трудно да се повярва, точно хората, които са търпели всичките ти глупости, са тези, които си отиват изведнъж и завинаги. Защото

едно е да не искаш да позволяваш нещо да се счупи и заради това да си готов на компромиси, друго е да лепиш вече счупеното.

Много обичам онзи пример с чашата, която хвърляш на земята. Чупи се за секунди. А след това пробвай да се извиниш?! Не става, още е на парчета на пода.

И ако се сетиш прекалено късно колко добре ти е било с някого, той може вече да си е по-добре без теб. Казват, че човекът е като банката. Може да инвестираш в него години наред и след това неусетно да загубиш всичко с един грешен ход. Вярно е, може. Но не става изведнъж, дори да си мислиш, че е така, понеже е по-лесно. Чашата дълго време се пълни, капка по капка, обаче когато вече е на парчета на пода,  е твърде късно за размишления. Никога не можеш да събереш всичките части.

И ако доверието между нас е факт, ела, седни до мен и нека си направим космос.