Животът е в розово, докато Едит Пиаф пее в сърцето ми, но е и в черно, защото ти отдавна си заседнал там...

Не знам как се измерва, но вината е тежка. Особено онази, която носят хора без решение какво искат. Намират начини да се връщат там, откъдето са си тръгнали доброволно и са изгорили всичко след себе си. Ето те теб като идеалния пример… Точно когато забравям, че те има, се появяваш с два реда в малките часове на нощта. Връщаш ме там, на балкона ти, завита в твоя халат и с усмивка, за която си бил виновен. Оставил си ме завинаги съхранена в спомените ти, но не е ли време да си тръгнем взаимно от там, където се пазим непокътнати.

Не мислиш ли, че вратичките, които оставят хората след края помежду си, не трябва рано или късно да бъдат зазидани необратимо?

Промяната е живот, затова често променях ритъма, който изпълва стаята ми, компанията и градусите на виното. През юлските следобеди пиех студено вино и слушах топъл джаз, а ти вече беше далеч. Споделях времето си с хора като дом. Такива, които, въпреки че се чувстваш празен, те карат да ти е уютно вътре в теб, където си чужд сам на себе си, а ти ме отчужди от мен самата.

Днес съм готова да остана сама, а това е много страшно. Смелостта ми се простира дотам, че си спретвам живот в розово с френски шансони и малиново вино. Затварям очи и

леглото ми се превръща в зала, а в нея Едит Пиаф пее само за мен и френското й „р“ се забива трагично в ръбовете на сърцето ми, дълбае упорито, за да изрови последната тайна от там.

За хората истината излиза наяве, когато я изрекат на глас пред някой друг, но мен истината ме застига, когато превръщам къщата си в бунтовница срещу изтичащото време, когато признавам, че мечтая да превъртя моментите отново. Хубавото е, че след всяко падане в миналото събирам сили, за да продължа напред, където ти си все по-блед образ и си все по-далеч. Все някъде си чувал сравнението, че някои женски сърца са като автобус, но по всяка негова седалка може да откриеш седнал удобно един и същ мъж.

Навсякъде онзи, който си избрала да бъде единственият, и когато автобусът катастрофира, защото този мъж се опитва не само да седи удобно, а и да ръководи движението, се отказваш от тази идея. Остават въпросите откога не си поделяла чашата си с вино с някой, който те кара да се чувстваш отново по онзи начин.

Страшно е, когато се питам дали съм способна да позволя някой да остави в мен  усещането за цялост, което не може да се замени с нищо друго и което някога позволих да ми донесеш ти. Усещанията са преди всичко възможни заради позволението, на което сме способни. Не се забравя откровеното гледане в очите, докато кристалните чаши пропускат отблясъците си в зениците ни и същите тези отблясъци сме наричали „искрици любов“. Светът отдавна знае, че първите любовни писма се пишат с погледите, които си разменяме.

Как се изтрива от паметта предпазливото ти отпиване от чашата ми, за да не попаднеш, там където червилото е оставило кървавите си нюанси. Накрая винаги нарочно пиеше точно от там и устните ти ставаха малинови. Тогава научих урока, че първите целувки между хората започват от ръбовете на чашата и после продължават по плътта.

Прекалено големи ли сме да се влюбим вече и кой определя кога сме достатъчно възрастни, за да загубваме способността да откриваме магията в живота.

Да жадуваш означава да живееш пълноценно и аз няма да се откажа от това, колкото и да твърдят, че веднъж се обичало. Не е така. Обичаш колкото можеш. Има хора и моменти, които са незаменими. Трябвало е да ни се случат точно по този начин с цялото разочарование и мрак. С тях е трябвало да си позволим неща, които после ще ни се струват забранени. Иначе нямаше да бъдем тези, които сме сега.

Преди всяко ново пътешествие на сърцето в търсене на малинови хора се нуждаем от своето тихо сбогуване. След това сме готови за искрата, която пак ще дойде по-силна от всякога. Откриваш по-добрата версия на всичко така добре познато. Ти ми пишеш и ето аз жалея за теб, но няма да отделям повече от един следобед време, и то най-много веднъж на сезон. Крачката, която направих по съвършеното ни взаимно минало, е само за да поема по-решително към утрешния ден.

А този зимен следобед можеш да видиш дали любовта, която даваш, е равна на тази, която получаваш.