Вълнуваш ме, следователно съществувам

Визуализирам името ти на компютъра си, за да съм сигурна, че го помня правилно.
Понеже те притежавам само в социалните медии, всеки твой „лайк“ ме вълнува. Сякаш ми обещава, че някога ще те имам и в ръцете си.

Модерни хора сме. Това определение ни придават устройствата, без които вече е немислимо да съществуваме. Улеснени сме на максимум, защото те ни осигуряват безкрайно количество информация, запознават ни лесно с изкуството, позволяват ни да пазаруваме и да поръчваме каквото си поискаме. Те са и нашият бърз достъп един до друг. Функционираме онлайн като име със снимка, с прецизно изграден имидж и дълго премисляни дълбоки думи. Скрити зад екраните, се сприятеляваме, влюбваме и намразваме. Създаваме си паралелен, по-подреден живот, извън който не сме така уверени да заговаряме непознати и да флиртуваме. В реалността неловките моменти са ежедневие, което често помним с усмивка, а смехът е по-заразителен, целувките по-удовлетворяващи.

Дълго вярвах, че съм изключение от масовото виртуално обсебване. Дните без интернет не бяха мъчение, изтощената батерия на телефона не ме хвърляше в безпомощност.

Присмивах се на онези с редовните статуси, с неуспешните опити за интелектуални полемики или пък изповеди от типа „ти разби сърцето ми“.

Чувствах абсолютна психическа свобода и знаех, че никога няма да бъда като тях. Всичко това беше истина, докато ти не ме срещна със себе си в онази лятна вечер и не заби категорично очите си в мен. Не ме поздрави, не ми подари звученето на гласа си – погледът ти бе достатъчен, за да съсипе моята независимост и да зароби девственото ми съзнание. Тогава те срещнах и в профила ти. Развих рефлекс да презареждам страницата ти десет пъти в минута и да откривам по нещо ново за личността ти. И всяко бе все по-интересно от предишното, все по-привличащо. Всяко изследване на портретите ти ми прошепваше по един нов детайл от лицето ти, забелязвах несъвършенствата ти и ги обикнах. Сега се срещам всеки ден с публикациите ти, снимките ти, музиката ти.

И вече знам и признавам зависимостта си към социалните мрежи.

Понеже само чрез тях мога да те притежавам, а всеки твой „лайк“ ме вълнува и сякаш ми обещава, че някога ще те имам и в ръцете си. Идеализирам образа ти, който познавам твърде добре твърде отдалеч и който вероятно не отговаря на този в главата ми. И ме убива, че няма да разбера какъв си в действителност, как звучат думите и смехът ти, какви са походката и ръстът ти. Но именно тази невъзможност да те докосна без курсора на мишката е най-сладката част от нашето виртуално (не)познанство.

Тези публикации с фино загатнати послания и бутоните, които натискаме, това непряко комуникиране е възможно най-чистото, на което може да се надяваме. Защото реалността е сложна и грозна, и прекалено… реална. Тя щеше да ни отнеме всичко онова, което сега нямаме, щеше да ни упреква и да вменява помежду ни несъществуваща омраза и неоснователна вина. А интернет пространството ни дава сигурност, то стопява от раз петстотинте километра, които ни разделят, заличава възрастовата разлика и не се интересува от мнението на общите ни приятели и че принадлежим към различни общности.

То създава допирните ни точки и ни събира като щастлива случайност, която преобръща дните ни и си присвоява мислите ни.

В някакъв съдбовен миг от дните ни се натъкваме на имената, зад които само гадаем кой се крие. Преплитаме погледи от екраните, без да сме сигурни в нюанса на ирисите, без да сме чували смеховете си. Любовта ни е сбъркана. Запазваме чувствата непокварени, а себе си достойни, защото ревността е излишна, а неловките семейни събирания никога няма да се случат. Пропускаме флирта, опознаването и всички първи пъти, които ще ни се случат, заобикаляме неразбирателствата, караниците, сдобряванията и раздялата. За да стигнем направо до момента, в който ще останем един за друг вечна тръпка.

Избягай от интернет света с малко музика.