Нещата от живота

„Трябва ти само един лъч светлина, за да прогониш сенките.”

Всеки си мисли, че познава по един Уве. Защото Уве е просто един навъсен, досаден и стиснат застаряващ вдовец, който иска да умре. Той е вечно недоволен и гневен сякаш на целия свят. Истински кошмар за съседите си, Уве е твърде директен, лесно избухва и обича да се заяжда, когато смята, че е прав (тоест винаги). Има железни принципи, следи всичко изкъсо и не се чувства комфортно, когато стриктния му рутинен живот бива нарушен по какъвто и да е начин. Той е темерутът, който не разбира от ирония и помпозни приказки и обича яснотата и своята Соня.

„Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.”

Не всеки обаче дори е срещал някой като Уве. Защото под външната обвивка на (анти) героя в „Човек на име Уве” на шведския писател Фредрик Бакман, която доста преувеличено и на моменти комично е представена в романа, се крие един по-дълбок и многопластов образ. Много от нас ще се присмеят на Уве в началото, но няма как полека-лека да не се привържат към този колоритен персонаж, за когото да постъпиш правилно е единственото нещо, което можеш да направиш и за когото да спасиш човешки живот е дребна работа и не подлежи на коментар.

С отгръщането на всяка нова страница и с напредването ни в сюжета Уве доказва, че не е такъв, какъвто изглежда на пръв поглед. Защото освен че има сърце, което буквално е прекалено голямо, той притежава и пъстра индивидуалност, успешно замаскирана под пелена от скептицизъм, педантичност и сивота.

С помощта на разнообразната компания от ярки образи като една котка, една иранка, един дългуч, един гей, един дебелак, един болен, две шумни деца и няколко несправедливости разбираме какво означава да бъдеш спасен, без да подозираш и за миг, че имаш нужда именно от това.

Вярвам, че всеки ще намери по нещо за себе си в този роман, изтъкан от множество идеи, поднесени по един привидно неангажиращ, но брилянтен начин

за неподправената и ненатрапчива любов, за необичайните на пръв поглед приятелства, за различните ценностни системи, за отдавна познатия сблъсък между старото и новото и не на последно място – за смисъла не само на живота, но и на смъртта.

„Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот. Някои от нас с течение на времето са така обсебени от нея, че животът ни става по-труден, ние самите ставаме по-големи инати, зареждаме се с повече ярост. Някои имат нужда от непрекъснатото ѝ присъствие, за да усетят антитезата. Други така се вманиачават по нея, че влизат в чакалнята много преди тя да оповести пристигането си. Страхуваме се от нея, а повечето от нас се страхуват най-вече защото може да ни отнеме някого. Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами.”

За мен обаче едни от най-силните и оставящи отпечатък думи са тези, определящи истинската любов в цялата й метафорична дълготрайност:

„Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща. Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството ѝ, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.”

Защото да обичаш толкова истинно, така всепоглъщащо личността ти и до самия край е само по себе си безсмъртие.

„Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.”

Ако си останал без светлина, тази книга е за теб.